Цял

ЦЯЛ

На тази маса ядох хляб,
с приятелите споделен.
До днес за другите аз сляп,
достатъчен си бях за мен.

Сред разговорите разбрах
защо съм жив, защо съм тук;
че съществувам само в прах,
че силата не е юмрук;

че рай за мен е всеки ден,
а битието – само миг.
Другарско рамо, знак дарен.
Сега светът не е безлик.

На тази маса вино пих
и с всяка капка изтрезнял,
от всяка глътка раждах стих.
По този свят аз стъпвам цял.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Реклами

Сонет

Пораснала си. Колко си красива.
На бяла роза майската роса.
В моминска прелест ласката свенлива.
Прашец от нежност ще ти поднеса.
Замислена си. Нещо те смущава.
Долавям тъжен, пеперуден блян.
В ефирна капка сън се въплъщава.
Последвай път от изгреви облян.
На клепка разстояние е твоята вселена.
Химерно-галактическа е крехката душа.
Таиш във себе си мечта несподелена.
В подкрепа с теб прегради ще руша.
Повярвай си и смисъл ще откриеш.
В безкрая с устрем можеш да пробиеш.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

НИЩО СТРАШНО

Очилата,
господа и дами, временно свалете!
Тозчас през
мъглата,
моя свят ще видите.
Може да се стреснете. Моля, не плачете.
Не за мен.
За себе си.
Там – сред инвалидите.

Няма нищо страшно. Там ще ви обгрижват.
Също като принцове там ще ви щадят.
Там ще ви сервират, къпят и придвижват.
Те ще ви подписват, те ще ви четат.

Новите ви дрехи кротко ще обличат.
Мило ще ви решат. Стриктно ще следят
вашите желания. Бързо ще притичват.
И света ви целия, те ще подредят.

Очилата
скоро, скъпи, си сложете!
Бягайте от мене и от моя ден.
Не за мен,
за своя
дом се погрижете.
На едни и същи правила сме в плен.

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ЕМПАТИЯ

Емпатия ли е, не зная.
Съчувствие ли? Интерес?
Визита кратка в бяла стая –
каквото беше, бе за днес.

Носѝ си кръста – ти го можеш;
отдавна свикнал си с това …
Ех, как да им го кажа, Боже,
чие сърце да призова?

Какво да им разкрия свое?
Нима денят им да смутя?
Човечност без душа защо е,
чия ли свяст ще разлютя?

Безсмислено е да роптая,
как другият да разбере;
какво пред здрав да разгадая;
нима до мен ще се поспре?

Нима ще трогна нечий разум;
нима ще вникне в мисълта
на по-различния? Сарказъм
от думите ще породя.

Емпатия, човечност, милост –
все речи с патос, но без жал
и … трънче, в чувствата забило,
подобно нажежен кинжал.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva