ИЗГУБИХ

Ще ми помогнеш ли?
За малко.
Мечтите си изгубих.
Нима не помниш?
Колко жалко!
А колко се потрудих …

Ще се усмихнеш ли?
За мене.
Отново да ми смигнеш.
И да притиснеш,
без щадене,
потулена невинност.

Да те погаля ли?
Далечно.
Без думи да попеем.
Ще ми помахаш ли?
Сърдечно.
Съдбите си да слеем.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Обади ми се!

Обади ми се!
Как си?
Да се видим по Скайп.
Неплатените такси
ще оставим за май.

Обади ми се!
Как са
монотонните дни?
Този свят ще навакса
Всеки пропуск . Помни!

Обади ми се!
Чувствам,
че ме мислиш и ти.
По площадите пусти
се разхождат мечти.

Обади ми се!
Става
в битието пре-лом.
Виртуална забава,
си спретни мълчешком.

Обади ми се!
Зная,
че ще дойдеш при мен
и заспалата стая
ще запей.
Някой ден …

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

КОСТЕНУРКА

И аз останах вкъщи,

не ми е непривично.

Вън времето се мръщи –

за мен е безразлично.

Не, няма да ти мрънкам.

Дори ми е уютно.

Да, пролет е навънка .

Несвястна, абсолютно.

Реалност – ненормалност.

Аз – в моята черупка,

със свойта уникалност –

потеглям за покупка.

Изчезвам. Хайде, ЧУПКА!

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ДРУГАРЧЕТА

 

Бавно се движеше каруцата на Караманов Петьо от ‘Анджийското тепе нагоре към село, натоварена с току-що накосения трифил . Цял ден беше карал камъни за шосето, което щеше да свързва Лесово с новостроящата се мина. Конете, а пък и той, бяха изтощени – толкова време да товариш и да разтоварваш камъни, не беше лесна работа. Затова не бързаше – вечерта животните щяха да похапват от косения вчера трифил , че ако ядат от пресния, можеше да се надуят.
Конете си знаеха пътя. Каруцата подрусваше от някое камъче или малко ендече . Петьо се сепваше, току-що задрямал. Аха напред вървеше някакъв човек, с раница и чукче в ръка. Застигна го, спря каруцата. Беше млад момък – бива да го вземе, тъкмо ще си побъбрят до село.
– Качвай се, момче.
Човекът свали тежката раница от раменете си и с лекота се качи на каруцата.
– Много е тежък тò тагарчук . Какво има в него? – усмихвайки се, го попита Петьо.
– Геолог съм и събирам проби, другарю.
– А, ама ти от „другарчетата“ ли си? – дружелюбното изражение рязко се промени – Слизай от каруцата! Слизай! Слизай ти казвам!
– Ама …
– Няма „ама“! – съвсем сериозен, настоя Петьо и посегна към камшика.
Момъкът с неохота слезе от каруцата. Петьо замрънка на себе си: „ Другарю! Другарю ще ми вика! Абе, какъв другар съм му аз? Току-що съм го видял и … другарю!
Изкачи баира, стигна Чьорашкийо гьол. Спря каруцата, да починат конете. Слезе, погали ги. Замисли се: „ Абе, не направих добре, че свалих този момък. Какво е виновен, та така се отнесох с него? Ще го изчакам.“ Момъкът го достигна и с бавни крачки мина покрай Петьо, без да продума.
– Хей, момче, почакай! Качи се на каруцата, седни тука до мене. Извинявай!
Момъкът спря, обърна се; в погледа му имаше учудване. Все пак, седна дo Петьо. Потеглиха, настъпи мълчание. Конете ускориха ход, на равното пътят олекна. Младият мъж първи наруши мълчанието:
– Чичо, защо така се ядоса, като споменах „другарю“?
– Как няма да се ядосам? Колко сме си препатили от тях … Стой да ти разказвам:
През 47-ма година започна одържавяването на частната собственост. Национализираха и Тодоровата ‘оденица . Собственици ѝ бяха трима души. Баща ми имаше дял в нея. Голям зор бяха видели, докато я направят. Тате беше продал сто овце, за да участва в построяването ѝ. Мама тогава хвана две и не ги даде, за да има вълна да оплете чорапи на децата. Тате тегли заем от банката. Взе пари и от лихваря Иванов. От 1927 до 1939 година изплаща борчове.
‘Оденицата тръгна, а той не можеше да изплати само лихвите. След време позавъди овчици и тъкмо трудът му започна да носи печалба, другарчетата я вземаха.
– А защо този кон е такъв голям, а кобилата – мъничка? – любопитстваше младият мъж.
– Защо ли? През 1944 година ме мобилизираха и хайде – на фронта. Вземаха и конете и нещеш ли кобилата се разгони в Унгария и стана гебе . В България роди, с голям зор. Майка и син са, но бащата е от друга порода. Затова са различни . Поостаряха, ала аз си ги кътам ; имам си ги като деца; не ги озорвам.
А ти, момче, откъде си?
– От едно село, близо до Чирпан. Баща ми имаше 20 декара лозя – от тях се прехранвахме, но сега са в ТКЗС-то.
– Е, като спомена ТКЗС, слушай. – продължи да разказва Петьо. – В Лесово го образуваха през ‘48-ма година от петдесет семейства. Яд ме е! Не казвам нищо лошо, но тогава вземаха най-хубавите ниви на селото. На нас – в Делнюка 40 дка, в Батаците -30 дка. В замяна ни дадоха едни чукари към Градището. Но ти не ги знаеш тия местности.
– Знам ги, знам ги. И оттам съм взимал проби.
– Как да обичам тия хора, бе момче? – продължи да говори раздразнено Петьо – Такава жестокост … и към хора, и към животни. През петдесетте години, какво им скимна на въпросните другарчета, изтровиха всички кучета на село. От 800 къщи – къде по едно, къде по две – унищожиха най-малко хиляда животинки.
– В нашето село също ги отровиха. Оставиха само овчарските по къра.
– А знаеш ли защо? От памтивека хората на село през зимата се събират вкъщи на раздумка; днеска – у единия, утре – у другия. Жените предат вълната за димии , а мъжете въртят таса с алжирка. Знаеш ли какво е алжирка?
– Не, но предполагам, че е вино.
– Точно така. Най-хубавото вино.
– Е, не може да бъде по-хубаво от Чирпанския димят – засмя се момчето.
– Да си дойдем на думата. През ония години на другарчетата не им беше много драго хората да се събират накуп, аджеба ще говорят против властта, ще я събарят, демек . Подслушваха по къщите. А кучетата им пречат – лайне кучето, чорбаджията излезе, онези се разбягат. Така ли? Ние пък, ще ги изтровим.
Не знам,може да е била друга причината, държавна политика …
Има един, Радин Ристо го думат; също Вичев Пейо (Джандар-Пейо) и други много, да не ги споменавам, слухтят по домовете също като копаи . За този Радин Ристо има приказка – Жена му казвала: „ Абе, Ристо, защо си толкоз лош? Някой ден ще накарам да дръннат камбаната на умряло. Като се разбере за кой е, да видим дали някой ще дойде да ти донесе цвете …“ А тя е толкова добра – на мравките път прави, ала брат ѝ – Пенковото Гене – проклет като зет си.
Много се отплеснахме от кучетата. Имам един приятел – ‘Анджив Ангеловото Мите. Имаше две кучета, кръстени Хитлер и Сталин. Сталин, не Сталин – отровиха ги, хвърлиха ги в ямата с трупове. Нещеш ли, Сталин оживял и се върнал вкъщи.
Няма прошка, братче! По-голяма доза отрова и … в ямата.
Като бях в казармата, имаше учени момчета, та разправяха – ако някой е осъден на смърт чрез обесване, а въжето се скъса или дàлът на дървото се счупи, опрощават му присъдата. Тука няма такова нещо.
Сетне започнаха да подканват хората да влизат в ТКЗС-то. Някои влезнаха, но повечето – нещат. Така ли? Наложиха високи данъци, страшно големи наряди . Върху земята, която имаш – не само от всичко, което ражда тя – зърно,слънчоглед, буболи , борчак, фий ; ами и мляко, вълна, кожи – въпреки, че нямаш крава, овце или кози. Е, всеки си имаше кози и овце, но колкото да изхрани семейството си, не и за наряд. И знаеш ли какво правехме? Ако, например, твоето зърно е малко, аз ще ти дам, а ти ще ми отвърнеш с мляко или ако аз нямам зърно, ще продам някое яре, агне, за да си купя и да платя наряда. И то веднага, няма отлагане. Зърното е още на ‘армана , не отвято: „Наряду! Наряду! Пете, – вика комшията Ников Кръстю – кметът каза веднага.“ Как да е, удържахме тази година. На другата – увеличен двойно, а за тия, които са в ТКЗС-то няма наряд.
Оплакват се селяните на дядо Димитър – кмета, че е голям нарядът за вълната, не им остава за аджамки, аби, ямурлуци ; че ще трябва да носят ватенки. А той, бил в Русия, ги мъмри: „Абе, вие какво знаете?! Радвайте се,че има ватенки, а не ‘асърени такива. Чудни хора! Не знаят какво е немотия.“
Като видяха, че селянинът не се предава – мила му е земята, мили са му животните, как да ги даде в общото, в кюпа – започнаха насилствено да го правят.
В интерес на истината, физическо насилие нямаше ( Е, като видеха някой по-страхлив, го посръгваха в ребрата и той се предаваше.) , но психическо … яла да ти кажа! Пристига разсилният или куруджията : „ Петьо, яла! Кметът те вика, и то веднага.“ Отиваш в кметството. В стаята – непознат мъж, едър такъв, с черен мустак – Сталински, с кожено яке; седи до кмета на бюрото и почуква с пръсти по него, мълчи, не продумва. Кметът надига глава: „Петре, знаеш ли защо те викам?“. „Не, другарю председател.“
– А, значи и ти употребяваш думата „другарю“ – вметна чирпанлийчето.
– Няма как, при вида на оня, мустакатия. – засмя се Петьо и продължи:
„- Викам те да се подпишеш, че ще влезеш в ТКЗС-то.
– Не, в никакъв случай няма да вляза.
– Добре, свободен си.
Излизам, прибирам се вкъщи и още не съм затворил портата, Жейнолов Желязко вика:
– Петьо, Петьо, чакай!
– Какво има?
– Кметът те вика.
– Ами, аз сега бях при него.
Онзи вдига рамене:
– Не знам. Каза, веднага.
Отивам. Същият въпрос. Отказвам. Прибирам се.
Янков Стойковото Къне вика:
– Петьо, председателят те вика!
Отивам. Отказвам. Прибирам се. Срещам брат си Геньо. Отива при кмета, и него викат. Така дни наред – отиваш, връщаш се; докато се предадеш. Точно пред входа на общината паркираха джип, демек могат да те откарат незнайно накъде. Плашат. Не се дадох.
На Карапелевото Ване така му кипна от това привикване, че последният път станал, посочил през прозорецa: „Виждате ли онзи каргач на Къргелджук ? Обесете ме на него, но няма да вляза. Не ме търсете повече!“ Оставиха го.
Осемнадесет души удържахме. Брат ми се предаде.
А във вашето село как беше?
– Знаеш ли нашите Чирпанлии какво измислиха за такива като тебе, дето се опъват; как ги плашеха? Нашите дворове са оградени с високи дувари , а не като вашите с тръни (с чилия, дето им викате). Другарчетата водят едно магаре с тегалтия на гърба и стигнат, примерно, близо до вашата порта; и то късно вечер. Викат: „Петьо, Петьо, ще влезеш ли в ТКЗС-то?“ Един отговаря: „Не-е!“ и почват да удрят с пръчки по гърба на магарето. Друг реве „ Оох-оох …! Няма да вляза!“; „ Ще влезеш ли?“; „Няма да вляза! ..“ и пак: „Туп! Туп!“ Оставят вашата порта, отиват до комшията Иван. Чукат, той отваря. „Ще влезеш ли в ТКЗС-то?“ „Ще вляза.“ – без бой е готов. Но не всички се предадоха, както и при вас.
– Преди да стане масовизацията, – продължи разказа си Петьо – ти нареждат какво да сееш и кога да го сееш. Абе, момче, откакто свят светува, селянинът си знае какво да прави. На него не му трябва часовник, не му трябва учебник. Затопли ли се времето, дойде ли Свети Четирийси, той започва да стяга дюзените .
Веднъж влизам в дикяна , насреща ми – кмета, Кая Гергев дядо Митър: „Пете, ти зася ли?“ „Как да засея? Нали виждаш какво е времето – земята студена, мокра, семето ще избутее “ – отвръщам. „Не ме интересува. Да засееш!“ „Е, как? Значи трябва да излъжа?“ – недоумявах. „Ще излъжеш, ми. Аз как лъжа пред висшестоящите, че в село всичко е засято!“
Този дядо Димитър десетина години беше емигрант в СССР и някъде към средата на трийсетте се завърна в село и стана председател на кооперацията. Та, той знаеше какво е било там, при „бащицата“ – не се ли изпълнят нарежданията, хайде – в Сибир. Ха, като споменах Сибир, има един човек – Гинчев Ристо, от Чирашкия джинс – голям майтапчия. Като го накарат да направи нещо, той ще каже: „Как няма да го сторя? Иначе – Сѝбир!“ И така – Сѝбир, Сѝбир и му излезе прякора Сѝбир. Сега така казват и на децата му, всички ги знаят – Сѝбировите.
Като се за‘ортувахме одяйка за влизането в ТКЗС-то – като тръгна тò народ, яла да ти кажа. Влиза човекът, а по радиоточката съобщават името му и песен му пеят. Има един човек, Паспалджив Ташо – когато подписва, казва на председателя: „За мене искам да пуснете песента „Турчин робини караше“. Е, не му я изпълниха.
Какво още да ти разправям? Като изкарваха воловете от ‘ъра на дядо Стоян ‘Анджиев, на човека му падна дамла и се строполи на земята пред погледа на седемгодишното си внуче Димитър. След два дена почина.
Моят баджанак, Тонев Колевото Коле влезе в ТКЗС-то с най-хубавите коне на село. Коне, ти казвам, като мрянки! Един ден минава покрай тях новият собственик – прав в каруцата, държи кантармите и шлиба с камшика. Конете бягат в галоп, целите изпотени. Като вижда, Колето кипва: „ Абе, серсемино, отиваш да ореш с тия изморени коне. Каква работа чакаш от тях? А че може и да настинат… Идеше ми с ръце да го удуша. Пете, не си давай конете! Ще ги уморат.“

– И аз да ти разправям – включи се младият мъж. – В нашето село имаше един човек, завършил агрономство във Франция. Направи си голяма овощна градина, към петдесет декара и като образуваха ТКЗС-то, беше един от първите, които влезе. Мислеше, че ще се обединим , ще увеличим декарите, ще направим фабрика за преработка на плодовете. Но … започнаха да му нареждат какви овошки да сади, как да ги ашладисва, кога да ги пръска; по някакъв Мичурински, Лисенковски, Темирязевски начин.
Човекът е завършил във Франция, те ще го учат на овощарство! Та, още пра-прадядовците му са знаели как се ашладисва армуда на кокаливка . Полудя. Виждал съм го когато го бръснат, как си яде пяната.
И друго. В село стреляха по прозорците на черквата. Ала попът ни е много смел и окумуш човек – на кого се е обадил, докъде е писал; след десетина дена всичко беше възстановено.
Друга случка има, със същия поп. Веднъж по Великден, точно на Възкресение, когато се обикаля църквата, едно другарче (както ги наричаш ти) взимал едно кравешко лайно и го хвърлил в лицето му. Той се извърнал, избърсал се с ръка и продължил службата. На същото това другарче след време му се роди момченце. Като порасна, то получи тикове – почна да си отмята главата, подобно на движението, което тогава е направил попът. Бащата не можа да понесе това – изсели се, митлоса се нанякъде.
– А в нащо село – продължи възмутено Петьо – не стреляха по прозорците, но направиха нещо по-лошо. Поругаха я – отвориха черквата и се изсраха пред олтара. Три големи другарски лайна! Не знам дали попът се е оплакал някъде, но никой не разследва случая. Голяма работа – три лайна; къде, къде по-важна работа имат другарчетата от държавна сигурност! Я някой е напопръжал властта, яла да ти кажа … Като Бабаджанов Ристо – за една песен, го пратиха в Белене.

– Е, лаф-лафтан, лаф-лафтан – ‘убаво се на‘ортувахме.
Петьо спря конете, момъкът скочи от каруцата, нарами раницата, подаде си ръката:
– Е, хайде, другарю, довиждане!
– Довиждане, другарче! Ако наесен ти дадат открит лист и дойдеш, ще опиташ нашата алжирка. Най-хубавото вино!
– Аз пък, ще ти донеса от Чирпанския димят. Да видим кое вино е по-хубаво!

ЕПИЛОГ:
Кая Гергев Митър (кметът) , който 5-6 години бил емигрант в СССР, напуснал нелегално България преди 9 IX , не получи никаква присъда и дори го направиха председател на кооперацията; а Акбунарлиев Тодор, Минчев Тодоров Минчо и жена му Мария с невръстното им дете Любчо, бяха осъдени от народния съд в Бургас като изменници на родината. Мъжете – на по двадесет години строг тъмничен затвор. За Мария – „само“ дванадесет години. А за малкият, една и половина годишен Любчо: едно снизходително – „Милост!“.
Преди няколко години някакъв циганин влачеше едно куче с „москвича“ си. Защитниците на животните от сдружение „Четири лапи“ вдигнаха такава врява, че човека може и да го осъдиха. Същият шум предизвика и устройването на древния Странджански обичай „тричане на кучета“, който се прави за предпазване от бяс. Чак държавата се намеси.
Защо тия защитници на „Четири лапи“ не вдигнат такава врява, че да поискат от въпросните другарчета, със задна дата да се извинят за избиването на стотиците хиляди, а може и милион отровени четири лапички?! А само затова ли?

Автор: Ангел Ханджиев
Редактор: Дияна Ханджиева

трифил – детелиna
ендек – трап
тò – този
тагарчук – кожена торба
Чорашкийо – Чирашкия
‘оденица – воденица
гебе – бременна
кътам – опазвам
памтивек – от незапомнени времена
димия – шаек, домашен вълнен плат за мъжки дрехи
тас – Медна паница
демек – Значи, тоест, сиреч
копай –ловно куче
дал – клон
наряд – налог
буболи – царевица
борчак, фий – фуражни растения от семейство бобови
‘арман – харман
аджамка, аба, ямурлук – вълнени връхни дрехи
‘асър – хасър, рогозка, подова настилка, изработена от царевични стебла
яла . ела
разсилен – Човек, който прислужва в учреждение
куруджия – пъдарин
каргач – бряст
Къргелджук – площада на Лесово
дувар – Стена, зидана ограда
тегалтия – самар
дюзени – инветар
дикян – дюкян
избутее – изгние
за‘ортувахме одяйка – заприказвахме одеве (преди малко)
‘ър – яхър
дамла – инфаркт
кантарма – юзда
шлиба – бие, плющи
ашладисва армуда на кокаливка – облагородява питомна върху дива круша
окумуш – отворен, обигран
митлоса – запиля
напопръжа – напсува
 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

И ПТИЧКИТЕ НЕ ПЕЕХА

Беше дошла Демокрацията и младежите започнаха да си оставят бради без някой да им прави забележка. Двамата сина на баба Дона седяха пред къщи и разглеждаха в някакъв вестник снимките на известни мъже. Обсъждаха себе си и това на кого какъв тип брада би приличала най-много.
Майка им ги слуша, слуша, не изтрая и им рече:
– Моля ви се, мили деца, искам да ми обещаете, че никога няма да си оставяте бради!
– Защо ма, мамо?
– Ще ви разкрия една тайна, която пазя вече 50 години. Чуйте какво се случи тогава и преценете сами. Това беше през лятото на 1951 или 52-ра година. Отидохме да жънем на нивата в местността „Казълджик баир“, близо до границата. Изневиделица и за голям ужас там попаднахме на няколко убити и не погребани, млади момчета – слаби, измъчени, брадясали. Не заровени, а само затрупани с връшини и наскубан юлаф . Бегълци, посмели да потърсят свободата си и покосени от куршумите на граничарите, само на някакви си стотина метра от заветната цел – през Турция, за Западния свят.
Толкова се изплаших … – заплака тя.
Сега видя ли хора с бради, картината изплува пред очите ми:

– Хайде деца, ставайте – провикна се Ганчура с гърлестия си глас – че да не ни завари слънцето в село. Хайде Ванко, ставай мойто момче! В каруцата ще спиш, като идем на нивата ще търсиш яребишки яйца, ще се гоните с малкото си племенниче, ще скубеш млячка , а буля ти ще ти направи сакъз .
– Тате, много ми се спи.
– Ставай, ставай, Ванко!
Никула, жената на Ганчура, едра и кокалеста, станала по-рано от мъжа си, събираше храната за нивата. Тя откри подквасеното мляко, провери дали се е хванал угурта . Добре беше. Отряза една кора от хляба, сложи я върху девлата , покри я с бяла памучна кърпа и завърза с усукан за целта конец. Отряза една филия от дядичкото , сложи няколко глави чесън, провери дали стомната е пълна – вечерта бяха я налели от дядовото Кольово кладенче с пивка, сладка, чудесна вода. На сайванта излязоха дъщеря ѝ Дженка и снаха ѝ Донка, вече трудна в петия месец .
– Булка, приготви ли торбата на мъжа си?
– Мамо, готова е.
– Дженке, помогни на братчето си да се облече по-бързо – разпореждаше Никула.
Ганчура беше впрегнал коня, отворил вратника и чакаше. Качиха се на каруцата. Никула затвори вратника, качи се и тя. Ванко се сгуши в скута ѝ и тутакси заспа. Дженето седна отпред при баща си. Потеглиха.
Минаха през Къргелджук (площада на Лесово), заставата – граничната комендатура, Орачевата бахча, Демир гьол, Кайряците и нагоре към Казалджик баир, където беше тяхната нива, на 100 – 150 метра от границата с Турция. Пристигнаха. Ганчура скочи и заразпряга коня.
– Хайде Ванко, ставай да погледаш село отвисоко!
Жените отидоха да се преоблекат в ормана над нивата.
– Тате, много е хубаво тук, вижда се цялото село. – търкайки си очите, каза Ванко.- Къде е нашата къща?
– Виждаш ли черквата, а по-насам, по-високата сграда – болницата, през една къща е нашата.
Ванко се захласна по хубавата гледка. Ганчура спъна коня с букаите , удари го с дланта си по задницата – „Хайде, отивай да пасеш.“ Взе дисагите на рамо, се запъти към горния край на нивата, където имаше една вишна. Мислеше да използват сянката ѝ. Крачейки, заоглежда юлафа. Нивата беше слаба, но тази година се случи дъждовна и икина беше добър. Изведнъж погледът му се закова – юлафът беше разбъркан, някой беше минавал през него. Остави дисагите и с големи крачки се запъти да види каква поразия е сторена. Близо до вишната – о, ужас, натъкна се на няколко струпани на земята, окървавени човешки тела. Изтръпна. Приближи се. Слисаният му поглед се залута, потресен от чудовищната гледка. Бяха труповете на младежи – убити, захвърлени и само позакрити с връшини и юлаф. Мъжът се стъписа, втренчи се в невръстните, измъчени, небръснати
лица; в незатворените, изцъклени и страшни очи. Бяха тревожните очи на смели и непокорни юноши, дълго лутали се в търсене на пътя за границата с Турция.. Изтощени, жадни, гладни, но дръзки, преследвали своята мечта за свобода и независимост. Идеологическият тормоз тук ги беше принудил да направят опит за емиграция. Месеци наред те тайно бяха слушали забранените радиостанции и планирали своето бягство. Как бяха бленували да видят Западния свят и да вдишват въздуха спокойно и безгрижно! Войниците – момчета, почти на тяхната възраст, инструктирани да насъскват кучетата си и да стрелят „на месо“ по всеки нарушител на държавната граница – вероятно вече бяха получили награди за вярна служба, без да се смутят, че са отнели живота на човешки същества. Тогавашният режим повеляваше послушание, примирение, покорство и изпълняването на всякакъв „служебен дълг“ беше повод за гордост.
Ганчура – този смел човек, за когото нямаше страх, (за него околийския началник на Елхово Димитър Михайлов /Михайловото Мите / казваше „Да имах още двама като Ганчура, бабаитите и крадците щях да ги оправя“ ) – сега стоеше, гледаше изумено и не знаеше какво да стори.
Трагедия! Почти деца! И то само на някакви си стотина метра от граничната бразда … Поне да бяха ги погребали.
Сепна се и викна: „ Жено, булка, Джене, хайде към каруцата! Ще отиваме на друга нива, юлафът още не е узрял.“ Но беше късно, чу се писък, това беше Донка – гледаше с отворени, втрещени от ужас очи и цялата трепереше. Коравата, съобразителна Никула, прихвана двете млади жени и привидно хладно им рече: „ Хайде булка, дъще тръгвайте към каруцата!“ Настана тягостна тишина. Ганчура разпъна коня, бързо го впрегна и тихо, като на себе си, продума – хайде, качвайте се, деца!
Ванко още играеше на Кайряка:
– Тате, не искам да ходим на друга нива, виж колко е хубаво тук; вижда се Дервиш могила и толкова села … Кои са тези села , ма мамо?
Ганчура не го чуваше, в очите му беше страшната гледка.
Какво ли е накарало тези млади момчета да напуснат страната си? Дали са предатели или родоотстъпници, или не обичат родината си? Едва ли. Навярно бащата на някой от тях е бил набеден за кулак, защото имал стотина декара ниви и защото не искал да влезе в ТКЗС. На друг – национализирали семейната воденица или фабриката и без съд бил заточен в Белене. Близките на трети може да са били опозиция (Николапетковисти) – изпратени по затвори и лагери. Ами ако са били царски офицери, изнесли на плещите си битките с германците във Втората световна война, а после съдени и разселвани из цялата страна?
Все „врагове на народа“, а техните деца – „неблагонадеждни граждани“! Етикети за няколко поколения и за цял живот …
– Хайде, Ванко – провикна се и Никула – ще минем през една местност, където птичките най-хубаво пеят.
Ванко се затича, за да се качи на каруцата. Другата нива беше на Пандерица. Пътят за нея минаваше през едно усойно място, от двете му страни клоните на клен и мекиш се бяха сплели, все едно че преминаваш през тунел. Една приятна хладина! „Ако искаш да чуеш как пеят птичките, трябва да минеш по пътя за Шеремет алчак “ – казваха старите хора.
– Тате, защо сега птичките не пеят? – наруши мълчанието Ванко
Ганчура се сепна:
– Какво казваш, чедо, защо не пеят птичките?! Защото слънцето напече и те са тръгнали да търсят храна за рожбите си. Ако минем сутрин рано тук, ще чуем прекрасни гласчета на бюлбюлчета, чучулани, щичета; на гривици, мушитрънчета, яребици, кеклици, туртурици, кадънки, кукумявки, бухали, чухали … Всичко що фърчи, тука се събира, за да изпеят най-хубавите си песни.
– Тате, искам да ги чуя!
– Друг път, чедо, друг път!
Ганчура замълча, а в главата му – ужасната картина. „ Днес и на границата нямаше птички … Боже, на кого да благодаря: на Негово Величество царя, че служих на него или на околийския началник,че ме взема на служба в Елхово, та моите синове бяха трудоваци, а не граничари, за да ги направят убийци.“
Пристигнаха на нивата, разтовариха багажа и започнаха да жънат. Жънат и мълчат. Ганчура на баша – работеше като хала, сякаш искаше да си го изкара на икина (казалджата). Някъде наблизо към Мурджалан, една жътварка запя тъжна песен. Изправиха се да послушат – „Ян татар в село ще дойде“. Донка слушаше , а погледът ѝ- някъде в отвъдното. Как можеше да пее тя / баща й – гайдаджия, братята ѝ Иван и Митьо – кавалджии, майка ѝ певица/, а сега стоеше като онемяла …
Стана пладне, жените заприготвяха обяда, Ганчура събираше снопите, за да ги направи на докуржуми . Всички мълчаха, само малките Ванко и двегодишното му племенниче, вдигаха врява , гонейки гущери по поляната. Насядаха около месала и започнаха да се хранят, а погледът на Ганчура – в снахата. Не му хареса вида ѝ, нито появилите се леки тикове. „Не ще да е на хубаво това нещо – помисли Ганчура- много се е уплашила.“
– Деца, нека днес не почиваме, за да можем да ожънем нивата. –
– Добре, тате,така да бъде!
Прибраха се почти по тъмно в село. Старата му майка, беше затворила козите, издоила ги, подквасила млякото, сготвила манджата и ги чакаше на мердевените . Навечеряха се, Никула приготви постелята, налягаха да спят, само малкият Ванко изчезна да играе с комшийчетата.
– Слушай,жено, булката не е добре, много е уплашена.
– Виждам, мъжо, виждам. Какво да направим?
– Намислил съм нещо, но трябва първо да пожънем, остана малко, за една седмица ще свършим
– Какво си намислил? – продума Никула.
– Има една баячка в Любимец, мисля да я заведа там, но в нейното положение дали ще издържи?
Пожънаха, пренесоха снопите. Ганчура направи купените около хармана, остана само бурчакът и фия, но те можеха да почакат, и вършитбата също. Акълът му беше в булката, ставаше все по-зле. Една вечер, когато бяха около синията, Ганчура проговори с тих глас:
– Слушай, булка, мисля сутринта да станем по-раничко, да оседлаем магаретата и да отидем в Любимец при една гледачка и баячка.
– Тате – с треперещ глас продума Донка – но аз само като малка съм се качвала на магаре
– Не бой се, булка, аз ще взема от сватанака семера, ще сложим дебела тегалтия , ще ти бъде удобно.
Така и направиха, ще минат направо през Тунджа, на Даркая , по въжения мост, направен от германците през 1941/42г , ала там магаретата се заинатиха, не помръдват – страх ги е. Тогава Ганчура завърза едното животно настрани, сложи аджамката на главата на другото, за да не вижда. С него щяха да преминат. Оставеното щеше да прекара после.
– Булка, хвани юлара на магарето и дърпай, аз ще бутам отзад.
С доста усилия прекосиха на отсрещния бряг.
Изкачиха го, минаха през село Татаркьой, село Радовец, Сууджак (Студена), Левка, и надвечер пристигнаха в Любимец. Намериха гледачката. Тя ги прие любезно и им предложи:
– Ще пренощувате при мен, а на сутринта ще ми разкажете мъката си.
Разсъмна се, заскърцаха врати, селото се оживи. Гледачката заприготвя закуската, а поглеждайки усмихнато Донка, ѝ наръча:
– Чедо, наглеждай да не изкипи млякото, аз ще отскоча до бозаджийницата, да опитате от прочутата любимчанска боза.
Закусиха, но през цялото време жената гледаше изражението на Донка. Тя взе ръцете й в своите, погали ги нежно, заговори тихо и убедително:
– Много си уплашена , чедо, но аз ще ти помогна.
Започна да й бае. Сложи в един съд олово, за да го стопи и да види какво ще покаже то.
– Ето , виждате ли, от някакви хора си уплашена! – а тихо продума на свекъра й- И то от умрели хора!
Приготви някаква отвара – свари чай от билки. През цялото време говореше монотонно и галеше Донка по косите и лицето, наблюдавайки го как леко се отпуска и погледът й започва да оживява. Гледачката се зарадва и напевно й продума:
– Ще се оправиш, чедо, ще се оправиш. Всичко мина – ще си родиш детенцето живо и здраво, и други рожби ще имаш.
Заприготвяха се за тръгване. Гледачката им заръча- тия билки на гладно ще ги пиеш, тия – вечер след ядене и през цялото време държеше ръцете на Донка, усмихвайки ѝ се нежно.
– Колко е добра тази жена, колко е мила! – помисли Донка. Прегърна я и се разплака.
Ганчура наблюдаваше всичко това, а в гърлото на този корав и груб човек, застана една буца, която не му позволяваше да говори. Постоя миг-два, преглътна и попита;
– Булка, искаш ли преди да си тръгнем, да разгледаме Любимец?
– Добре, тате,тъкмо да купим армаган за Ванко – любимешка боза. Много ми хареса.
Ганчура въздъхна облекчено:“Слава Богу! Булката ще я бъде!“

– Това беше, деца. Страшно и грозно. Брадите им, очите … – мъчен и непоносим спомен. Много ви моля, обещайте ми!
Христо и Петър слушаха мълчаливо и като изпаднали в транс, отговориха едновременно:
– Да, мамо, никога няма да си оставяме бради.

Послепис:
Тази история ми я разказа Дженка, дъщерята на Ганчура, малко преди да почине през 2019г. на 83 години и потвърди Христо, малкият син на Донка. Тя живя при него в Сливен до 87 годишна възраст и почина през 2014г. Детето, което родила след тази гледка на Казалджик баир, преживяло само 40 дни. По-голямото ѝ детенце, което тогава си играело с Ванко, също починало – на 8 годинки. След това Донка роди две момчета – Петър и Христо и доживя достойни старини.

Казълджа – едра пшеница
Юлаф – овес
Млячка – вид трева с млечен сок в корена, от който се прави дъвка
Сакъз – дъвка
Угурт – кисело мляко
Девла – делва
Дядичко – вид колбас, старец
Орман – гора
Букаи – окови
Икин – добив
Мекиш – клен
Алчак – ниско място, нисък
Баш – начело
Докуржум – кръстец
Мердевени – стълби
Бурчак – зърненобобова култура
Тегалтия – постелка за езда
Аджамка – къса, връхна дреха с ръкави
Юлар – оглавник

Автор: Ангел Ханджиев
Ред. Дияна Ханджиева

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva
поезия