Роман

 

Щурците заспаха.

И.

Съмна.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Advertisements

БЛАГИНКИ

Пръкнала се малката попова лъжичка със златна лъжичка в устата. Просто лъжичка, бе хора! Лъжа ви. Де се е чуло и видяло – златна лъжичка в блатото. В голямото, мръсно, кално блато! Но да речем, че се е случило, а генът ѝ бил шен.
Не ѝ се живеело на поповата лъжичка в тинята. (Нямало как да мие и пере своята златна лъжичка от гнусотията.) Пораздвижила се тя, мръднала насам-натам, видяла накъде духа вятърът и току се озовала в края на блатото. Тинята се поразредила. Наблизо минавала реката. Престрашила се поповата лъжичка и след много умуване (Колко ли ум има една проста попова лъжичка?), се пуснала по течението. То я отнесло в друга, по-голяма река. Оттам – в друга. И така – до най-голямата. Ами сега?
На брега една жаба я посъветвала – иска ли да просперира, да се тръгне срещу течението. Малката инатливка така и направила. Движила се нагоре, преодолявала препятствия, борила се с вълните. Появили ѝ се мускулести крачета, които все повече заяквали и заяквали. Накрая лъжичката се превърнала в млада, устремена жаба. Е, някъде в нея си останало детското – все тъгувала за нейните приятелки – малките попови лъжички.
Ден след ден, младата жаба стигнала до голям водовъртеж. Водовъртеж от Европейски ценности. Демек Европейският казан с благинки. Там всички можели да си гребнат по нещо, но големият Европейски черпак раздавал порции и пропорции според ръста им. Зер всеки да си знае мястото.
Бившата попова лъжичка потърсила своята златна лъжичка, за да вкуси нещичко, но тя била изгубена някъде по пътя. (Защо ли ѝ е на една жаба такава малка лъжичка, пък било то и златна?) Сега ѝ били необходими няколко изкусни лъжички или яка лъжица (пардон, лъжа), с които да прилъже големият Европейски черпак. Добрала се тя някак си до него. Излъгала го, със златни лъжички го излъгала, и той се съгласил да ѝ пусне от „манджата“. Жабата застанала отдолу и зейнала, в очакване, с цялата си уста.
Пуснал черпакът от благинките. И мръвка ѝ пуснал, ала колкото и да била разчепатена, жабешката уста била прекалено малка за подобни размери.

Мръвката пльоснала и оплескала всичко наоколо.

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ДОБРЕ ДОШЛА

Олимпийски,чак до Спарта
Малък Сечко сняг навея.
Да посрещне Баба Марта
бял килим застла пред нея.

Хайде, бабо мразовита,
чакаме те, драга, в къщи.
Връзвай мартеница вита.
Радвай се, недей се мръщи.

Сечковците сме добрички –
топли бяхме цяла зима.
Слънцето погали всички.
Марта е – непредвидима.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ПРИКАЗКА

Опазил най-малкият син златната ябълка, откъснал я, отнесъл я на майка си. Тръгнали сетне тримата братята да търсят халата. Сам самичка останала клетата им майчица. Гледала тя ябълката, въртяла я из ръцете си, мислела си за синовете.
Един ден си отрязала късче от плода. Рекла да отреже по резен и за всеки един от синовете, все едно са си у дома. Подредила резените на перваза на прозореца и ги загледала. Напомняли ѝ те на момковите усмивки. Въздишала тъжно, тъжно:
– Изсъхнат ли тези благи парченца ябълка, ще знам че са пресъхнали и кротките уста на моите момчета.
Напекло слънце. Съхнали резените, съхнали и накрая пресъхнали. Разтревожила се милата майчица. Не вярвала, че може да се е случило нещо лошо с децата ѝ.
Подредила на перваза и по две узрели сливи като очи за всеки един от тях. Пак рекла:
– Ако тези тъмни сливи изсъхнат, ще ми покажат че са изсъхнали тъмните очи на моите момчета.
Сливите съхнали, съхнали, та пресъхнали. Свило се майчиното сърце, но тя отново не се предала. Подредила на между по две зърна грозде за всеки и нарекла:
– Ако тези зрънца грозде изсъхнат, ще са пресъхнали ноздрите на децата ми, дето дишат.
Изминало било много време. Гроздето съхнало, съхнало …
Изведнъж кучето излаяло, скръцнал вратникът. Изневиделица в двора влезли тримата братя. Водели със себе си чудни хубавици.
Подскочило майчиното сърце. Място не можело да си намери от радост. Засрамена от черните си мисли, тя набързо събрала изсъхналите плодове. Пуснала ги във врящото на огнището котле с вода.
Посрещнала децата си и техните невести. Много им се радвала и милвала. После ги нагостила с ароматен ошав, че то вече било станало деня срещу Бъдни Вечер.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva