БЛАГИНКИ

Пръкнала се малката попова лъжичка със златна лъжичка в устата. Просто лъжичка, бе хора! Лъжа ви. Де се е чуло и видяло – златна лъжичка в блатото. В голямото, мръсно, кално блато! Но да речем, че се е случило, а генът ѝ бил шен.
Не ѝ се живеело на поповата лъжичка в тинята. (Нямало как да мие и пере своята златна лъжичка от гнусотията.) Пораздвижила се тя, мръднала насам-натам, видяла накъде духа вятърът и току се озовала в края на блатото. Тинята се поразредила. Наблизо минавала реката. Престрашила се поповата лъжичка и след много умуване (Колко ли ум има една проста попова лъжичка?), се пуснала по течението. То я отнесло в друга, по-голяма река. Оттам – в друга. И така – до най-голямата. Ами сега?
На брега една жаба я посъветвала – иска ли да просперира, да се тръгне срещу течението. Малката инатливка така и направила. Движила се нагоре, преодолявала препятствия, борила се с вълните. Появили ѝ се мускулести крачета, които все повече заяквали и заяквали. Накрая лъжичката се превърнала в млада, устремена жаба. Е, някъде в нея си останало детското – все тъгувала за нейните приятелки – малките попови лъжички.
Ден след ден, младата жаба стигнала до голям водовъртеж. Водовъртеж от Европейски ценности. Демек Европейският казан с благинки. Там всички можели да си гребнат по нещо, но големият Европейски черпак раздавал порции и пропорции според ръста им. Зер всеки да си знае мястото.
Бившата попова лъжичка потърсила своята златна лъжичка, за да вкуси нещичко, но тя била изгубена някъде по пътя. (Защо ли ѝ е на една жаба такава малка лъжичка, пък било то и златна?) Сега ѝ били необходими няколко изкусни лъжички или яка лъжица (пардон, лъжа), с които да прилъже големият Европейски черпак. Добрала се тя някак си до него. Излъгала го, със златни лъжички го излъгала, и той се съгласил да ѝ пусне от „манджата“. Жабата застанала отдолу и зейнала, в очакване, с цялата си уста.
Пуснал черпакът от благинките. И мръвка ѝ пуснал, ала колкото и да била разчепатена, жабешката уста била прекалено малка за подобни размери.

Мръвката пльоснала и оплескала всичко наоколо.

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Advertisements

ПРИКАЗКА

Опазил най-малкият син златната ябълка, откъснал я, отнесъл я на майка си. Тръгнали сетне тримата братята да търсят халата. Сам самичка останала клетата им майчица. Гледала тя ябълката, въртяла я из ръцете си, мислела си за синовете.
Един ден си отрязала късче от плода. Рекла да отреже по резен и за всеки един от синовете, все едно са си у дома. Подредила резените на перваза на прозореца и ги загледала. Напомняли ѝ те на момковите усмивки. Въздишала тъжно, тъжно:
– Изсъхнат ли тези благи парченца ябълка, ще знам че са пресъхнали и кротките уста на моите момчета.
Напекло слънце. Съхнали резените, съхнали и накрая пресъхнали. Разтревожила се милата майчица. Не вярвала, че може да се е случило нещо лошо с децата ѝ.
Подредила на перваза и по две узрели сливи като очи за всеки един от тях. Пак рекла:
– Ако тези тъмни сливи изсъхнат, ще ми покажат че са изсъхнали тъмните очи на моите момчета.
Сливите съхнали, съхнали, та пресъхнали. Свило се майчиното сърце, но тя отново не се предала. Подредила на между по две зърна грозде за всеки и нарекла:
– Ако тези зрънца грозде изсъхнат, ще са пресъхнали ноздрите на децата ми, дето дишат.
Изминало било много време. Гроздето съхнало, съхнало …
Изведнъж кучето излаяло, скръцнал вратникът. Изневиделица в двора влезли тримата братя. Водели със себе си чудни хубавици.
Подскочило майчиното сърце. Място не можело да си намери от радост. Засрамена от черните си мисли, тя набързо събрала изсъхналите плодове. Пуснала ги във врящото на огнището котле с вода.
Посрещнала децата си и техните невести. Много им се радвала и милвала. После ги нагостила с ароматен ошав, че то вече било станало деня срещу Бъдни Вечер.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Лимон

   Освен работата на полето, едно време хората умеели да се забавляват. Децата – с техните неизменни игри, младежите – по седянките, жените – по попрелките, мъжете – в кръчмите. Неделното хоро за тях било едва ли не задължително. Нямало празник в календара, който да не се отбележи подобаващо.

  Селската кръчма била не само място за пиене. Там мъжете изпитвали своето остроумие, съобразителност, издръжливост или сила. Забавлявали се като организирали надпревари за какво ли не.

  Веднъж Бай Личо влязъл в кръчмата, подсмихвайки се и бръкнал в джоба си. Оттам извадил един лимон и казал:

 – За обяд мойта жена изпекла риба. Както си му е редът, счукала чесън; пък сложила на синията и няколко лимона. (То, нашето дръвче тая година роди повечко.) Момчетата си взеха по един плод и почнаха да се мъчат да изцедят сок. Тоя – малко, другият – повечко. Аз само стоя и им с радвам. Остана един лимон, пък си викам: „Я да го занеса в кръчмата, да видим кой ще е най-силният от нас. Кой ще го изстиска до последната капчица.“

  Мъжете се засмели – идеята им харесала. Този, който седял най-близо, викнал на кръчмаря:

  – Дай една празна чаша! – и се заел да мери силите си.

  Изтекло около 50 мл. сок – толкова могъл човекът. Огледал се безпомощно и се предал. Обадил се друг, по-силен:

  – Я, го дай на мене! Искам и чашата.

  Взел лимона, отъркалял го по масата и изцедил още толкова сок. Рекъл, че повече няма и не е възможно да се изкара.  

  – Кой ти каза? – Смръщил вежди местният борец.

  Заел се с лимона и той – капнала още някоя и друга капчица. Вече всички били убедени, че това е за последно.

  На крайната маса, в ъгъла тихо седял бирникът. Гледал, гледал надпреварата и не изтраял:
  – Я, го дайте тоя прословут лимон да видим ще пуска ли или няма да пуска.

Подали му го заедно с чашата.  Той я бутнал, вдигнал своята и я изпил на екс. Че като стиснал оня ми ти лимон – няма да даваш сок ли? Къде ще идеш? Дето текнало, ами изцедил още толкова. Бирник е това, ей!

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

 

ДЕЛИКАТЕС

  Тръгнал Бай Шабан да събира охлюви. Нали това бил най-големият деликатес през юни месец?! Чааветата – много, а всеки иска мръвка. Беше събрал той някой левец; купил агънце за Гергьовден; ама: на тоя – кокалче, на онзи – бъбрече и … то набързо свършило.

  Затова Шабан взел торбата и се отправил към полето. Да вземе да го види комшийката. Като разбрала накъде е тръгнал, веднага накарала малкия си син  Асанчо да иде с него и да събере някой и друг охлюв и за тях.

  Тръгнали двамата. Тук охлюви, там охлюви – тази година рогатичките били по-малко, дребни и трудно се намирали. Вървели, вървели из ливадите, на стария Шабан взело да му омръзва. А Асанчо нали си бил млад и пъргав, минавал напред, обирал най- големите и хубави охлюви и торбичката му набързо се преполовила, че и отгоре … „А, не може така!“- си помислил старият циганин и решил да си послужи с хитрина. Намери Асан някой голям охлюв, покаже му го, а той го вземал, оглеждал го и се скарвал на малкия:

  • А-бе момче, къде гледаш? Не виждаш ли, че това е женски охлюв? По това време тя е квачка, мъти малките и месото й е кисело.

  Детето хвърляло охлюва, а Бай Шабан незабелязано го взимал и прибирал при своите. Тук квачка, там квачка – торбичките им бързо се изравнили.

  Когато се прибрали, разплаканият Асанчо се жалвал, че попаднал на семейство охлюви, в което всички женски били квачки. Баща му слушал, слушал, клател заканително с глава и само  потривал ръцете си.

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

На всеослушание

  Беше по времето, когато все още се правеха големи сватби, с много гости, жива музика, много шум, много подаръци. В някои места традицията бе гостите да обявяват по микрофона, на всеослушание своите дарове за младоженците. Един каже: „Подарявам на младото семейство маса“; друг: „Подарявам килим“; трети: „Обещавам да даря автомобил“; четвърти: „От мене обещавам … лева“
  На една такава сватба, габровецът Сребрьо слушал, слушал, па побутнал седящия до него гостенин:

  • А-бе приятел, това всичкото, дето се обещава, дава ли се?

  • Ами! Това е само за пред хората. Я дали половината; я – не.

  Човекът се успокоил и си намислил какво да каже. Щом дошъл неговият ред, се изправил достолепно пред микрофона и започнал:

  • Скъпи младоженци,

    драги родители,

    уважаеми гости,

Безкрайно съм горд, че мога да присъствам и да споделя радостта на това мило тържество! Аз съм човекът, който познава младоженците от времето, когато бяха невръстни дечица. Аз съм този, който ги наблюдаваше как израстват като две фиданки, пред очите му. Аз съм свидетел на невинната им ученическа любов. Бях истински щастлив, когато след упорит труд, и двамата бяха приети за студенти. Аз съм убеден в тяхното бъдеще като едно сплотено, свежо, истинско  българско семейство. Пожелавам им крепко здраве, сговор и доверие. Обещавам да бъда верен приятел и гранитен стълб, на когото могат да се облегнат във всеки един труден момент. Обещавам да им бъда родител, по-голям брат и техен предан довереник. Обещавам винаги да им помагам, с каквото мога – с труд, средства, съвет или каквото е необходимо. Обещавам моят дом да бъде винаги отворен за тях. Дарявам им цялата си обич и всеки мой свободен момент. Дарявам им сватбено пътешествие из Централен балкан – Шипченския проход, Соколския манастир, Етъра и още много природни, исторически и културни забележителности. Ако не съм някъде в чужбина, заповядайте у дома! Със здраве!

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva