На осми (продължение 175)

–         Моля те, недей … – цялата пламнала от вълнение, Стефка се опита да продължи работата си

–         Защо? Не ти ли харесвам? – озадачено и умоляващо я гледаше Иван.

–         Не, напротив! Не е в това работата …

–         Тогава защо?

Стефка се отпусна и седна. Хвана ръката му и придърпвайки го към съседния стол  подсказа, че трябва сериозно да поговорят.

–         Не сме деца. Трябва да разсъждаваме трезво. Не можем да бъдем заедно. След няколко дни аз ще замина, в Гърция работата ми е добра. При тази криза съм благодарна, че въобще работя … Освен за мен, пари трябват и за издръжката на Вальо, наясно си, че не може да разчита на баща си. Ти също трябва да се грижиш за дъщеря си … Няма как. Поне на този етап …

Полковникът седеше навел глава и трескаво разсъждаваше. В него се бореха разум и чувства, желание и реалност, наранена мъжка гордост и бащинската отговорност. Ръцете му се потяха от вълнение и в смущението си не знаеше къде да ги дене.

–         Много „не”-та станаха. Кажи поне едно „да” … – вдигна умоляващ поглед към лицето й той.

Стефка се засмя:

–         Да! Едно голямо „Да!” на доброто ни приятелство. „Да!” на любовта между младите. „Да!” на всичко хубаво, което ни предстои …

Иван продължи да я гледа и да се възхищава на добронамереността и силата на нейния характер. Тя смени тактиката и започна да се шегува:

–         Ние сме само за герои в „Дързост и красота”. Дават ли го още по телевизията? До коя серия стигна? Две хиляди и …?

–         Не знам, не гледам сапунени сериали. – Поде новата тема той. – И по какво приличаме на филма?

–         Млади, стари, сватове … – всички се влюбват и разлюбват, по колко пъти … Мене ми е неудобно пред децата …

Млъкнаха. Двамата мислеха за едно и също нещо, но не си го признаваха. Двамата бяха сами в живота, двамата имаха нужда от взаимност, от нежност и ласка, от разбиране. Двамата обаче, бяха отговорни хора и не можеха да пренебрегнат задълженията към децата в името на собственото си добруване.

  – Хей, вие тук ли сте още? – Изненада ги въпросът на току-що влязлата Лора. – Преди малко ми се обади Валето – запушила му главата от четене и иска да поизлезем малко, за да се разведрим. Сега ще дойде … и ще се разходим.

Advertisements

На осми (продължение 174)

–         Сега на светло – честита Нова година на всички! Как ми се отвори сърцето, като виждам къщата си пълна с хора!… – Приветства всички свои гости домакинът. –  На 1 януари е Васильовден. Имате ли познати именници?

Нямаха. Разговорът тръгна около темата за именните дни, за новите, „модерни” имена, за традициите, подражанието и чуждо-поклонничеството. Родителите на Георги разказаха за ритуала за определяне светец на малката им внучка. Всички бяха на мнение, че детето не случайно си е избрало Св. Йоан за такъв.

–         Хайде, кръстник, стягай се! Ще се грижиш за двоен празник – закачи баща си Лора.

–         Е, щом е двоен, двоен да бъде! Какво по-хубаво от това? – Засмя се полковникът. – Но тук сред нас май има хора, които си скриха именния ден…

–         Как? Кой? – Лора не знаеше, че на третия ден на Коледа се тачи името на св. Стефан.

Леля Стефка видя, че домакинът гледа към нея и засрамено се оправда, че не се е сетила,  че вече не помни преди колко години за последно са отбелязвали този ден и че не си е в къщи, за да посреща гости.

–         Ама тук вече си като в къщи – беше спонтанен и прям чичо Иван. – Нали се чувстваш удобно? А за Стефановден не е късно, ще го отбележим по стар стил. На коя дата се пада?

–         На 9 януари – все още смутена, тихо отговори жената.

–         Ето, виждаш ли? – Продължи въодушевено домакинът. – На 7-ми е моят имен ден, кратка пауза и следва твоят …

–         Е, чак толкова дълго няма да остана – изчерви се майката на Валентин. – Работата ме чака …

–         Жалко! Така свикнахме с теб …

Последното прозвуча толкова искрено и невинно, че жената се почувства още по-неловко. В настъпилата за миг тишина полковникът осъзна какво е казал и ниско сведе глава, подобно на някой невръстен юноша при първо признаване на чувствата си към любимото момиче. Майката на Георги спаси всички от конфузната ситуация:

–         Аз ще събера багажа и ще тръгваме.

–         Защо бързате, още не сме се видели … – гостоприемно я опонира Лора.

–         Ще отидем още веднъж да видим внучката и ще си заминаваме … Благодарим ви много за посрещането! Беше ни изключително приятно!

–         Винаги сте добре дошли – и вие, и младите, и най-вече – малката! Освен кръстник ще се постарая да й бъда като собствен дядо. – Увери гостите си домакинът и се обърна към дъщеря си. – Тези, нашите, кой знае кога ще ме дарят с внуче, така че засега ще се радвам само на Ани.

Гостите си тръгнаха. Лора се качи в стаята си, за да учи. Останаха двамата – уж зрели и препатили хора, уж контактни, уж уравновесени, а сега стояха и не смееха да се погледнат. Стефка започна да прибира остатъците от закуската. Работеше мълчалива и напрегната. Взимаше нещо от масата, оставяше го, посягаше към друго. Дори изпусна една вилица на земята, вдигна я и вместо да я остави за миене, тя я подреди отново на масата.

–         Ох, и аз съм една … – укоряваща сама себе си, възкликна тя. Посегна да вземе вилицата, а Иван я хвана за ръката.

–         Истина е! Свикнахме с теб и ще ни липсваш. – Замълча за миг и я погледна в очите: – Ще ми липсваш …

На осми (продължение 173)

–         Нека да бъдат първите три. Ако се падне Василица, ще го отпразнуваме, докато сте тук – предложи Георги.

–         Аз донесох църковни свещи … – разрови се из чантата си майка му.

Приготвиха детето и четиримата застанаха мирно като на официален ритуал. Дядото извади от джоба си запалка и я поднесе към всяка от свещите, които държеше жена му. Нарекоха ги за Васильовден, Йордановден и Ивановден. Наталия донесе дъщеричката си, а таткото трябваше да следи реакциите на бебето, за да определи накъде насочва вниманието си то. Естествено Анна беше много малка за някакви съзнателни движения, но все пак очичките й бяха привлечени от светлината и тя обърна главичка към една от свещите.

  – Свети Йоан Кръстител! – Възкликна бабата. – Значи, Ивановден!

Направиха опита още два пъти. Веднъж беше Йордановден, последния път – отново Иванов.

–         Тази, малката, отсега още иска да пусне връзки и да се презастрахова – засмя се Георги.

–         Защо говориш така? – изгледа го накриво майка му.

–         То е ясно защо. Избра си дни, свързани с Богоявление и кръщаване. Щом Кръстителят й е светец, ще я покровителства и без да е кръстена … Ще си има опекун.

–         Тя, Силата, си я пази още от самото й зачеване – вметна Наталия.

  Подготвиха импровизирана трапеза, с която щяха да посрещнат Новата година. Нямаха приемник, а пуснаха да гледат празничната телевизионна програма чрез Интернет. В 24 часа се поздравиха, размениха си подаръци и старите се отправиха към дома на полковника, където щяха да пренощуват.

  Лора и баща й бяха предупредени и ги очакваха. Новопристигналите предполагаха, че домакините ще са сами. Оказа са, че в компанията са още  Валентин и майка му. Стефка мислеше да си отиде до село, но метеорологичната обстановка в онзи регион беше много сложна и пътуването до там беше почти невъзможно.  Жената успя да се свърже с брат си по мобилния телефон, но той й каза, че със съпругата си са на село и самите те не могат да се измъкнат от преспите, за да си отидат в града. Жената нямаше къде да отиде. Домакините настояха тя да остане и колкото и да й беше неудобно, трябваше да се съгласи.

  Гостите се поздравиха с цялата компания и си честитиха Новата година.

–         Ние вече си видяхме късметите от баницата. Оставихме от нея и за вас – предложи им Лора.

–         Ние така сме се наяли, че …

–         Поне си отворете късметите – подкани ги полковникът. – Жените цял ден са се трудили …

„Жените?!” – спогледаха се родителите на Георги. Изказването на приятеля им прозвуча доста фамилиарно и същевременно радващо.

На осми (продължение 172)

  В навечерието на Нова година родителите на Георги също дойдоха да посетят своята внучка. Те се бяха натоварили с подаръци за всички. За малката Анна донесоха голяма, „говореща” кукла, бебешка козметика, дрешки …

–         Ние ще постоим тук известно време, а после ще отидем при чичо ви Иван, за да не ви притесняваме… Обадете им се, че сме пристигнали!

Докато Георги говореше с полковника, свекървата застана до Наталия:

–         Говорих с баба ви и тя настоява да „хванем” на детето светец.

–         Защо? – Учуди се младата жена.

–         За да си има свой застъпник и покровител на небето, да я пази и закриля …

Наталия едва се сдържа да не се засмее, но не искаше да засегне или обиди по-възрастните и се опита хитро да се измъкне:

–         Може ли да й се хваща християнски светец, след като не е кръстена?

Свекърва й не се замисли много:

–         Защо да не може? Ние ще си я кръстим, само да поотрасне мъничко. Той да си я знае отпреди това.  На баба девойчето!… Кога ще ти порасне косицата, че да вържем панделки … Цял живот съм си мечтала за момиченце …

–         Даже си мислеше имена за дъщеря … – намеси се в разговора им съпругът й.

–         Не ни е било писано да имаме на младини наше момиче, но за сметка на това ще се радваме на внучката. – Замечта се бабата.

–         Тя също е наше момиче.

–         Разбира се!

На Наталия се стори много интересно предложението на свекърва й за покровител над детето и попита:

–         Как става това „хващане” на светец?

–         Лесно – побърза да обясни свекървата. – Баба ви каза така: „Когато решите да го направите, ще си изберете от църковния календар три празника , които се честват в един и същи месец. Ще запалите три свещи и ще ги наречете с имената на нарочените светии. Към чиято свещ детето посегне първо, той ще е. Може да се направи три пъти и ако има съвпадения, е ясно.”

Георги ги слушаше отстрани и се подсмихваше: „Бабини деветини! ” Майка му го скастри:

–         Не вярваш ти, а когато дядо ти заколи агне на Гергьовден, не отказваш …

–         Е, за агънце никой няма да откаже – нито със светец, нито без …

–         Добре, а кои празници са сега, през януари? – Зарови в паметта си Наталия. – Аз знам само Йордановден и Ивановден.

–         Има още – отговори й Георги, който вече беше написал в Google „църковни празници” и преглеждаше тези от януари. – Например, Свети Онуфрий.

–         Я, не се подигравай! – Смъмри го майка му. – Наистина има още – Васильовден, Атанасов ден, Антоновден … 

На осми (продължение 171)

–         Честита Коледа, любов моя! – Славей целуна своята любима и й поднесе луксозна кутийка, съдържаща скъпо бижу.

  Мариета се зарадва на подаръка. Знаеше, че художникът се е потрудил доста и е продал няколко свои картини, за да събере сумата, необходима за закупуване на това шикозно колие. Тя му позволи да й го закопчае на врата и ласкаво го прегърна.

–         Моят подарък за теб се намира в електронната ти пощенска кутия. Изпратих ти e-mail.

–         Интересно. Я, да видим …

Славей отвори пощата си, но там нямаше никаква вест от приятелката му. Тя също погледна и се увери, че наистина поздравът й не е пристигнал.

–         Уж ми даде съобщение, че писмото е изпратено успешно… – подразни се тя.- Как така не е дошло?

–         Може да си сгрешила нещо, случва се.

–         Написах slav_m@ …  Нали е така?

–         Да, но … Виж, може да имаш съобщение за недоставена поща. – Предложи младежът и се зае с някакви свои неща.

 Мариета влезе в електронната си пощенска кутия. Имаше няколко поздравителни картички от приятели, няколко рекламни спам-а и писмо от някой непознат. Отвори го и прочете: „Честита Коледа и на Вас! Стихчето ми хареса, но за съжаление виждам, че е предназначено за някой друг. Бъдете здрава!  Станислав ” Ясно, писмото й е отишло при непознат. Загледа се в адреса на подателя и разбра какво се беше случило.

–         Задържала съм малко по-дълго клавиша „s” и вместо slav_m , съм написала    sslav_m.  Вярно, че тогава бързах и не съм обърнала внимание на грешката. Жалко!

Не счете за необходимо да обяснява на Славей досадната грешка, която беше се получила. Успокои се, че ще може да се реваншира с подарък за Нова година.

  През целия ден обаче, мисълта й все я отнасяше към загадъчния подател на последното писмо. Що за човек е? Откъде е? Защо й отговори? Нали можеше просто да изтрие, написаното от нея и да не се обади? Личеше, че е доста грамотен … Вероятно интелигентен и умен… Млад ли е или стар? Дали е женен? Има ли деца? …

–         Глупости! Какво ме интересува! – Скара се сама на себе си девойката.

Загледа се в Славей, който в момента превключваше телевизионните канали в търсене на интересна програма. Колко време са вече заедно? Това ли е мечтания мъж на живота й?…