Лимон

   Освен работата на полето, едно време хората умеели да се забавляват. Децата – с техните неизменни игри, младежите – по седянките, жените – по попрелките, мъжете – в кръчмите. Неделното хоро за тях било едва ли не задължително. Нямало празник в календара, който да не се отбележи подобаващо.

  Селската кръчма била не само място за пиене. Там мъжете изпитвали своето остроумие, съобразителност, издръжливост или сила. Забавлявали се като организирали надпревари за какво ли не.

  Веднъж Бай Личо влязъл в кръчмата, подсмихвайки се и бръкнал в джоба си. Оттам извадил един лимон и казал:

 – За обяд мойта жена изпекла риба. Както си му е редът, счукала чесън; пък сложила на синията и няколко лимона. (То, нашето дръвче тая година роди повечко.) Момчетата си взеха по един плод и почнаха да се мъчат да изцедят сок. Тоя – малко, другият – повечко. Аз само стоя и им с радвам. Остана един лимон, пък си викам: „Я да го занеса в кръчмата, да видим кой ще е най-силният от нас. Кой ще го изстиска до последната капчица.“

  Мъжете се засмели – идеята им харесала. Този, който седял най-близо, викнал на кръчмаря:

  – Дай една празна чаша! – и се заел да мери силите си.

  Изтекло около 50 мл. сок – толкова могъл човекът. Огледал се безпомощно и се предал. Обадил се друг, по-силен:

  – Я, го дай на мене! Искам и чашата.

  Взел лимона, отъркалял го по масата и изцедил още толкова сок. Рекъл, че повече няма и не е възможно да се изкара.  

  – Кой ти каза? – Смръщил вежди местният борец.

  Заел се с лимона и той – капнала още някоя и друга капчица. Вече всички били убедени, че това е за последно.

  На крайната маса, в ъгъла тихо седял бирникът. Гледал, гледал надпреварата и не изтраял:
  – Я, го дайте тоя прословут лимон да видим ще пуска ли или няма да пуска.

Подали му го заедно с чашата.  Той я бутнал, вдигнал своята и я изпил на екс. Че като стиснал оня ми ти лимон – няма да даваш сок ли? Къде ще идеш? Дето текнало, ами изцедил още толкова. Бирник е това, ей!

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

 

Advertisements

Пиратки

Наричали го Зяю. Не, не Заю, а Зяю. Прякорът идвал от диалектната дума „зяя”, т.е. „зея”- не внимавам, разсеян съм.
Та Зяю от малък си бил малко отнесен и саможив, сега биха му казали аутист. Заглеждал се в някой мравуняк или в някоя локва и с часове можел да гледа движението на мравките или червеите. Мислите му все били някъде на друго място, но не и в настоящето.
Пораснал, започнал да се заглежда по момичета. Бил толкова отнесен, че нямал представа за някаква граница и за това какво е общоприето допустимо и какво – не. Девойките не му се сърдели, защото го познавали като добродушен и безопасен младеж. Както и да е – намерили на Зяю булка, оженили го и той заживял тих семеен живот.
Наближавала Нова година. Зяю обичал да наблюдава фойерверките и да слуша гърмежите. Създавали му особено настроение за празничност. Решил и той да си купи пиратки. Речено – сторено.
Скоро щяло да стане 24 часа и Зяю се подготвил. Предвидливо отворил прозореца, взел кибрита, разопаковал една пиратка и зачакал. Щом чул първите гърмежи, сърцето му трепнало, не се стърпяло и той запалил пиратката. Не щеш ли в това време духнал зимният вятър и затворил прозореца.
– Жено, бързо прозореца! – Викнал той и добре, че тя била наблизо, за да го отвори. Мъжът успял да хвърли пиротехниката и повече не повторил.
На следващия ден започнал да кори сам себе си:
– Брей, какво щях да направя! То остави, дето щях да съм с откъснати пръсти, ами и лекарят щеше да ме подиграва: „Къде си тръгнал дърт мъж да се занимаваш с хлапащини?!” Щях да „потъна в земята” от срам.
Другите от семейството само се подхилвали и нищичко не казвали.

 

 

<a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

 

Някъде или тук? (Памфлет)

Може да го има, може да го няма.

Преди повече от 30 години това изречение ми се стори, меко казано, странно. Отнасяше се за специфичен език за програмиране на електронно – изчислителна машина. Малко трудно, но с помощта на учителката, разбрах за какво иде реч. С теорията на относителността на Айнщайн, светът си дойде на място.

Така беше до вчера.

Като съвестен гражданин, реших да упражня конституционното си право на вот и аз.. Криво-ляво с инвалидната количка, родителите ми ме закараха до избирателната секция. Там започна драмата.

Да се смее ли човек, да плаче ли?!

Още щом ме видяха на количка, ме препратиха в съседната секция, там било за инвалиди. Протестирахме с думите, че миналият път името ми е било в тази секция, заедно с имената на „нормалните” хора. Председателката на комисията (във видима пенсионна възраст, както и наблюдателите от другите партии) разгърна набързо листите. Намери имената на родителите ми, още веднъж погледна, че ме няма на Диана и побърза да затвори списъците с думите: „Седнете там и чакайте!”. Чинно се оттеглихме и зачакахме – 5, 10, 15 минути, половин час … всеки си гледа работата и на нас не обръща никакво внимание. Когато отново се обадихме, ни отговориха: „Нали ви казахме – ето Диана, Диляна … Дияна няма. Отивайте оттатък!” Отидохме, но … и там ме нямаше. Както и да е, там се оказаха по-човечни. Упътиха ни, попълнихме протокол, допълниха ме в списъка, гласувах.

Интересното дойде, когато се прибрах у дома. Включих компютъра, намерих избирателните списъци от Интернет и … моето име фигурира в същата избирателна секция, от която ни изгониха. Значи във виртуалния свят ме има, а в реалния – не. Значи витая някъде из пространството, а на земята ме няма. Ощипах се, заболя ме. Ей Богу, още съм тук. Още съм жива.

Започнах да се питам: толкова ли бях нелицеприятна на тази жена; толкова ли у нея е загнездено старото, закостеняло отношение към хората с увреждания; толкова ли не знае азбуката ( че „я” е много след „а” и „л”); толкова ли не могат да се намерят кадърни, млади хора за избирателните секции; накъде си тръгнала, Българийо?! …

<a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

Free Smiling: Заслуга

 

Чичо Благо е скромен, добър, работлив и тих човечец. Толкова е кротък и благ, че както казват – на мравката прави път. На никого не се сърди, с никой не се кара, никога не повишава тон. Усмихва се леко и никому не противоречи. Ще каже човек – добър, че чак глупав. Наивник! За някои може и да е така, но … той си знае.

Леля Милка, съпругата му, е много хитра и лукава. Знае как да го „върти” и да му се умилква. Върти-суче, все ще постигне това, което си е наумила и все ще бъде на нейната. Откакто живеят заедно, тя е все болнава, все нещо не й е сгодно, а той се пребива от работа.

От фирмата, в която работят, им дават купони за храна и те ходят да обядват в близкия работнически стол. Нареждат се двамата на опашката пред шубера и госпожата започва да диктува на готвачката, която раздава храната:

–   Дай на моя Благо ДВЕ ГОЛЕЕЕМИ ЧИНИИ С БОБ и МНООГО ХЛЯБ, че той много работи и заслужава, а на мене само три кюфтенца с малко гарнитурка и две  филийчици …

 

 

<a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

 

Любовта на кактусите

  Те живееха в две отделни саксии на един и същи, слънчев балкон. Не се познаваха, дори не подозираха за съществуването на другия. Бяха отделени от кипри, разноцветни стръкове мушкато; приветливи, висящи петунии; няколко овални кактуса и оранжево искрящи „камшици”.

  Той беше засаден доста по-рано, беше пораснал нависоко. Листата му бяха  дълги, мечовидни – тъмнозелени, с редуващи се вълнообразни, светли ивици; месести и гладки. В края си завършваха с остър, опасен шип. Някои погрешно го наричаха „Столетник” и се вайкаха, че няма да доживеят цвета му, но истинското му, каталожно име беше Сансевиера или „Индийски меч”. Беше непретенциозен. Цветовете му бяха бели, дребни, събрани в гроздовидни съцветия – на пръв поглед неподредени и грозновати, но всъщност – много нежни и крехки. Той ревниво ги пазеше и  прикриваше, поради което всички си мислеха, че е лишен от благодатта да цъфти и да радва околните. Този, който имаше щастието да се докосне до тях, оставаше възхитен, очарован и пленен. Сърцето му се изпълваше с благост и щастие

  Тя беше от вида Echinocereus Nivosus. Беше ниска, мъхеста, с дълги, октоподоподобни листа, източени надолу подобно на змийски езици. Цялото й тяло беше защитено от остри и твърди  иглички, между които растеше опасен, „стъклен” мъх.  Както всяка жена, тя беше любопитна да узнае всичко наоколо,  да обсъди всички и да се докосне до всяко ново събитие, случващо се на родния балкон. Въпреки това беше горда и саможива и рядко допускаше някого на близко разстояние. Мнението й беше миродавно, не понасяше някой да й противоречи. Беше самовлюбена и недостъпна. Горко, обаче, на този, до когото Ниве, както я наричаха,  се докоснеше. На мястото на съприкосновението оставаха ситни, досадно боцкащи власинки, които можеха да бъдат отстранени само с помощта на лупа и пинцета. Ако не бяха премахнати навреме, тяхното въздействие можеше да достигне до сърцето на човек или животно и да се загнезди там, дълго и болезнено. Отделяха се вещества, подобни на опиати, които поставяха индивида под тежка  зависимост – той чувстваше непреодолима нужда ежедневно да се докосва до нея. Тогава в плътта му се впиваха още повече власинки, които още повече го обсебваха. Получаваше се един омагьосан кръг, от който беше почти невъзможно да се избяга.

  Тя цъфтеше много рядко – обикновено около десетата си година – малки лилави цветчета; едва доловимо и нежно ухаещи. Деликатният им аромат можеше да бъде уловен само от неуморните, жужащи наоколо пчелички или от чувствителните сетива на някои от съседните цветя, живеещи на балкона. Появата на цвят у нея беше истинско събитие, траеше кратко и можеше да бъде предизвикано единствено от влюбени, въздушни целувки на някой, подобен на нея.

  Индийският меч бе точно този. Той инстинктивно усети нейните пърхащи феромони.  Божественото й ухание изпълни сетивата му с чувствена красота и младост. Скритите, бели камбанки надникнаха иззад ревнивите си, остри пазители и свенливо наклониха главици към неочакваната животворна симфония. Някаква неописуема хармония затрептя във въздуха около двамата и душите им политнаха от пламенен възторг. Той се влюби истински и неудържимо, а Ниве разцъфна и разпръсна финия, лилав аромат на своята кактусова нежност. „Мечът” се  поддаде на непреодолимото любовно изкушение. Феерия от неземно красиви, нежни  звуци обля развълнуваните им същества. Паяжинно-леко, нетленно докосване обагри в омая влюбения миг. Този момент беше един, щеше да остане единствен и незабравим. Миг на неповторимо вълшебство, чиято жарава щеше да гори в сърцата им за цял живот. Ефирното, пеперудено единение на това гальовно изящество извая незаличимите им спомени и остави непорочна следа в техните порцеланови души. Фините, „стъклени” власинки на Ниве не успяха да го докоснат физически, но онези съвършена непоквареност и топлина се разтвориха в неговата същност и щяха да го съпътстват през целия му съзнателен живот.

  Разделиха ги.

  Отново в двата края на омразния балкон.

  Слънцето вече не беше същото.

  Съседите не бяха същите.

  Животът не беше същият.

  Не беше …

 

 

<a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>