ПРИКАЗКА

Опазил най-малкият син златната ябълка, откъснал я, отнесъл я на майка си. Тръгнали сетне тримата братята да търсят халата. Сам самичка останала клетата им майчица. Гледала тя ябълката, въртяла я из ръцете си, мислела си за синовете.
Един ден си отрязала късче от плода. Рекла да отреже по резен и за всеки един от синовете, все едно са си у дома. Подредила резените на перваза на прозореца и ги загледала. Напомняли ѝ те на момковите усмивки. Въздишала тъжно, тъжно:
– Изсъхнат ли тези благи парченца ябълка, ще знам че са пресъхнали и кротките уста на моите момчета.
Напекло слънце. Съхнали резените, съхнали и накрая пресъхнали. Разтревожила се милата майчица. Не вярвала, че може да се е случило нещо лошо с децата ѝ.
Подредила на перваза и по две узрели сливи като очи за всеки един от тях. Пак рекла:
– Ако тези тъмни сливи изсъхнат, ще ми покажат че са изсъхнали тъмните очи на моите момчета.
Сливите съхнали, съхнали, та пресъхнали. Свило се майчиното сърце, но тя отново не се предала. Подредила на между по две зърна грозде за всеки и нарекла:
– Ако тези зрънца грозде изсъхнат, ще са пресъхнали ноздрите на децата ми, дето дишат.
Изминало било много време. Гроздето съхнало, съхнало …
Изведнъж кучето излаяло, скръцнал вратникът. Изневиделица в двора влезли тримата братя. Водели със себе си чудни хубавици.
Подскочило майчиното сърце. Място не можело да си намери от радост. Засрамена от черните си мисли, тя набързо събрала изсъхналите плодове. Пуснала ги във врящото на огнището котле с вода.
Посрещнала децата си и техните невести. Много им се радвала и милвала. После ги нагостила с ароматен ошав, че то вече било станало деня срещу Бъдни Вечер.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Advertisements

ТРАЙНА

  В диалекта на наш‘то село, така както на много места из България, често се пропускат някои звукове или се заменят с други. Най често пренебрегваният звук е „х“. Обикновено не го изговарят в думи като хляб („‘ляп“), халва („‘алва“), хора („‘ора“) и в много, много други или го заменят с различни звукове (при нас – с „й“), например – вървях (връвяй), ядох (ядай), седях(седяй) …

  Мисълта ми е за произхода на думичката „трайна“. Дали е само диалектна форма на „трахана“ или идва от някъде другаде … Легендите разказват:

  Сварила баба Пена закуска на внуците – трахана чорба. А на тях им замирисало на хубаво и „начувалили“ старата. „Ожидат“, нямат търпение. Най-напорист бил Иванчо, най-големият. Баба Пена му се скарала „Трай!“. Разпределила закуската в купичките на всички и чак тогава му подала неговата: „На!“  Случката за неговата припряност се разчула из село и зевзеците започнали да подиграват Иван заради лакомията му: „Трай! На!; Трай! На!“ Та, оттам дошла думичката „трайна“.

  Друга легенда говори за една млада стопанка и нейната дъщеричка. Преди много, много години, когато хората си правели хляба в къщи, въпросната жена започнала да меси. Тогава нямало купешка мая и различни набухватели, а се използвал ръчно приготвен, оставен от предишното месене, квас. Държали го в специално пригодена съдинка, на хладно; полагали грижи за него, така както древните за огъня.

  Та, младата жена замесила хляб, а момиченцето все се въртяло около нея и й пречело.

                  Ето ти тесто, меси и ти!  
  Детето се зарадвало, отишло на двора при играчките си и започнало да „меси“ за куклите. Направило питка и я сложило върху една, нагрята от слънцето, керемида на навеса, за да се „пече“. Там я и забравило. Тестото съхнало, съхнало и се напукало. Майката го видяла и щяла да го измете, но се заела с друга, по-важна работа и отложила метенето. Следобеда заръмял  дъжд. Жената се сетила за трошиците от детската питка и отишла да ги прибере, докато не са се размазали по керемидите. И що да види … Омекналите от водата трохи били набухнати, били слети в една питка и изглеждали досущ като истински квас. Жената обрала отгоре най-чистото (другото измила) и с него замесила тесто. Получил се нормален хляб.

  Така се оказало, че изсушена, закваската може да се съхранява дълго време. Била трайна и удобна за ползване. Оттам дошло и името „трайна“.

  А едно капризно хлапе не искало да вижда в манджата ни лук, ни чушка, ни домат. Намерили колая и на него. Започнали да замесват траханата с плодове и зеленчуци. Така тя станала по-витаминозна, а и нямала видими следи от примесите.

 

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

 

 

 

 

 

Мила (5-та част)

Разочарование

  Министерска заповед разпореди от новата учебна година да се въведе задължителна утринна физзарядка за учениците от всички класове. Досега децата идваха сутрин в 8 часа, но започваха занятията вели, отпуснати и без настроение. Сега щяха да се събират в училищния двор в 7,30 часа и след ободряващо раздвижване, щяха да влизат в класните стаи тонизирани и бодри. Младежите от среден курс, често закъсняващи за първия час, сега щяха да имат известен толеранс от време и щяха да присъстват през целите занятия.

  Сутринта Мила стана по-рано от обичайното време. Спеше й се, но нямаше как … Завлече се полусънена до училищния двор, а там вече се бяха събрали голяма част от нейните съученици. Хладният октомврийски въздух бързо разсънваше малките палавници.

  Не след дълго се чу подканящият повик на ръчния училищен звънец. Строиха всички класове в колони по един, накараха учениците да направят дистанция от два разкрача разстояние помежду си и учителят по физкултура застана пред всички.

–         Сега ще покажа упражненията, а в следващите дни някой от вас ще ме замести в демонстрацията. Аз ще стоя отзад и ще следя за дисциплината.

Той посочи едно момче от горните класове и го извика при себе си

–         Ела! Как се казваш?

–         Иван, но всички ме наричат Джон. – Отговори младежът.

–         Добре, Джон, внимавай и помни! Само утре ще бъда до тебе, за да ти помагам, а после ще се справяш сам. 

  Учителят започна да демонстрира движенията, обясни как точно да се изпълняват те, обърна внимание на правилното дишане. В същото време каза на Иван къде трябва да се акцентира и какво да се наблюдава. През цялото време от високоговорителите се чуваше ритмична музика и упражненията се правеха в такт с нея.

  Ведрината продължи 15-тина минути. Накрая, за изненада на всички, из училищния двор се разнесоха веселите звуци на кръшно българско хоро.  Децата и младежите не чакаха специална покана, хванаха се за ръце и заподскачаха кой както може. За Мила обикновеното право хоро не представляваше никакъв проблем. Тя застана най-отпред и поведе в танца своя клас. Всички ученици се усмихнаха, а руменина и свежест щяха да ги  съпътстват през целия им ден.

  Извивайки хорото между другите класове, Мила го забеляза. Видя, че Джон преплита крака и танцът не му се отдава. „Бедничкият!…” с умиление си помисли момичето. В този миг погледите им се срещнаха и Мила потръпна  под силата на невероятно красивите му очи. Досега не беше виждала у момче такива дълги и извити мигли, такава кадифена топлина на зениците, такава дълбока самовглъбеност.  Нещо спря дъха и сви сърцето й. За първи път й се случваше нещо подобно.

  През целия ден Мила мислеше само за него – Джон, бедничкия Джон.  Автоматично и напълно несъзнателно тя започна да изписва името му в края на тетрадките си. В часа по английски език си го преведе и записа като PoorJohn. Комбинацията от латински букви й хареса визуално и тя продължи да рисува името по всевъзможни начини – с различни шрифтове, различни химикалки, под различен наклон. Колкото и да се стремеше да внимава в час, мисълта на Мила все отлиташе към него и към мечтите за взаимност. Представяше си как ще се срещнат „случайно”, насаме; какво ще й каже, как ще се държи тя, как ще се погледнат на първа среща, как ще го учи да танцува … Изчервяваше се и веднага измисляше нов сценарий, после друг и друг … Фантазията й нямаше граници. В някои моменти й се искаше да заплаче, в други – щастливо се усмихваше. Погледът й бе зареян някъде в далечината.  Започна да обръща внимание на външния си вид и да кокетничи с огледалото. Приглаждаше непокорните руси кичури, паднали небрежно над челото й, пипаше тук-там появилите се грозни, младежки пъпки, комбинираше различни дрехи, за да сглоби възможно най-красивия тоалет … Чувстваше се пораснала.

  Иван беше с 4 години по-голям, но все още не обръщаше кой знае колко внимание на срещуположния пол. Неговата страст бяха спортът и високите скорости. По цял ден риташе топка на близката до дома им поляна или играеше с приятели баскетбол на кошовете в училищния двор. По-големият му брат имаше мотоциклет и Джони страстно копнееше да направи няколко кръгчета с него – съвсем сам и неконтролиран.

  В края на учебната година между класовете в училище проведоха мини-шампионат по футбол. Мила беше една от страстните запалянковци и не пропускаше мач, особено такъв, в който участваше PoorJohn. Годишните й оценки бяха оформени и тя не се притесняваше да стои постоянно край игрището. Викаше като момче, свиркаше, ядосваше се, но когато той беше там, стоеше кротка и незабележима.

  В един момент от поредния мач топката излетя към публиката. С бързия си рефлекс Мила я улови и се обърна, за да я предаде на притеклия се играч. Погледна го и … дъхът й спря. Това беше той. Това беше съкровеният, жадуван миг. Колената й отмаляха, ръцете й се вдървиха, устата й пресъхна. Загуби „ума и дума”. Ушите й писнаха от вълнение. Държейки топката, ръцете й потрепериха.

  – Ей, плашило, к’во зяпаш? Дай топката! – Бяха единствените негови думи.

Не проумяваща чутото, Мила само присви морскосините си очи, безмълвно пусна топката на земята. Без да го поглежда и с отмерен шут я изпрати към най-отдалечения ъгъл на игрището…

 

 

<a href=”https://plus.google.com/115770984653362462101/posts” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

 

Мила (4′-та част)

  Сервитьорът изчака семейството да се настани и им поднесе папката с написано меню. Възрастните направиха своя избор и дадоха листа на дъщеря си. Мила разгледа имената на различните екзотични, непознати ястия и напитки, за много от които дори не беше чувала. Нямаше представа за медальони, аспержи, фоа-гра и други подобни чужди имена. Както разглеждаше, изведнъж се усмихна:

–         Искам пържени картофи със сирене.

–         Добре, мила! – Бащата повика  сервитьора и му даде поръчка.

  Не след дълго младият мъж донесе голямо плато с различни видове зеленчуци, сирена и тънко нарязани колбаси. Майката на Мила взе своите прибори и си сложи салата в  чинията. Наблюдавайки нейните действия, момичето понечи да стори същото, но … не й се отдаде. Разсипа малко на покривката, сконфузи се, очите й се напълниха със сълзи и искаше час по-скоро да излезе от това ужасно място. Бащата, който седеше по-близо, успокои дъщеря си. Сложи предястие в чинията й, почисти със салфетка изцапаната покривка и всичко стана както преди.

  Ресторантът разполагаше с жива музика, която засвири. Обстановката се разведри. Стана по-шумно и по-комфортно. Мила се отпусна и вече нямаше проблеми с основното ястие. След като се нахраниха, родителите й станаха и се отправиха към дансинга. Там вече имаше две танцуващи двойки, които се поклащаха едва-едва. Мила гледаше своите хора, радваше им се и дори се гордееше с тях, защото в сравнение с останалите, те бяха като професионални танцьори. Всъщност, в свободното си време, те посещаваха самодеен клуб към близкото до тях читалище.и знаеха всякакви танци. Момичето също умееше да танцува, но само с майка си, в къщи.

  За втория танц таткото на Мила дойде, за да покани дъщеря си. Тя се изчерви и имаше чувството, че от срам не може да направи и една крачка, но под умолителния поглед на баща си, не можеше да откаже. Стана и тръгна към дансинга. Мъжът вървеше с половин крачка по-назад и леко я подкрепяше с пръсти над талията. Мила отново се почувства като млада дама. Усмихна се с крайчеца на устните си и все по-уверено стъпи на дансинга.

 

 

<a href=”https://plus.google.com/115770984653362462101/posts” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>

Мила (4-та част)

Надвечер бащата на Мила подкани двете си любими жени – майка и дъщеря:

–         Хайде, момичета, приготвихте ли се? Чакам ви отвън.

Мила за последно се погледна в огледалото. Сега оттам се отразяваше красива, млада девойка, облечена в светлосиня рокля и обута с бели сандали. Русата й коса беше прилежно сресана, но момичето притеснено посягаше с ръка, за да я дооправи. Изведнъж нещо я пръсна зад ухото и в стаята се разнесе приятната миризма на лек, нежен и много изтънчен дамски парфюм.

–         Мамо, стресна ме! – Мила отправи укоряващ поглед към любуващата й се жена. В едната си ръка майката държеше флакона с парфюм, а в другата – симпатична, бяла дамска чантичка.

–         Към обувките върви и чанта – усмихната подаде двата аксесоара на дъщеря си тя. – Всяка дама се нуждае от място, където да държи най-необходимите си вещи.

  Излязоха навън, а там бащата ги чакаше с по една роза във всяка ръка. Червената поднесе на съпругата си, а с бялата направи реверанс пред смаяната си дъщеря. После присви лакти и подкани дамите да го хванат подръка от двете страни.

Така се запътиха към най-луксозния ресторант в града. Вечерта беше топла и приятна. По улиците имаше много хора. Не свикнала с новия си вид, Мила се страхуваше да не би да я види някой познат. Тя вървеше с наведена глава и внимаваше как стъпва. Беше благодарна на баща си, че стоеше до нея като опора и можеше да разчита на силната му ръка във всеки момент. Имаше чувството, че тръгне ли сама, веднага ще стъпи накриво и ще си навехне глезена. За пореден път съжаляваше, че не се е родила момче.

  Скоро се озоваха пред ресторанта. Мъжът влезе вътре, за да намери свободна маса, а майка и дъщеря останаха отвън и зачакаха. Мила видя, че външната врата е изцяло от стъкло и че може да се огледа. Започна да се върти и да кокетничи пред това своеобразно огледало. Майка й я гледаше отстрани и й се радваше:

–         Хайде, хайде! Хубава си! Само кавалер ти липсва.

–         Кавалерът е тук – чу се гласът на приближаващия ги Милин баща.

Той подкани своите момичета към ресторанта. Мила беше отпред и понечи да си отвори вратата, но татко й я изпревари и галантно стори това. Момичето се почувства неловко, но в същото време й стана много приятно. Досега никой не беше се държал с нея така. Все я имаха за буйно и палаво хлапе, за мъжкарана, а сега изведнъж – такива обноски.

  Влязоха в ресторанта, а там обстановката беше изискана и стилна. Млад сервитьор покани новодошлите и ги придружи до тяхната маса. Докато се усети, бащата на Мила беше настанил майка й, а сега предлагаше стол и на дъщеря си. Момичето не знаеше как трябва да се държи. Прибра срамежливо поличката си и седна на крайчеца на поднесения й стол.

  Масата беше застлана с бяла, безупречно чиста покривка, а отгоре й – тъмно, но също толкова изрядно каре. Пред всеки бяха подредени прибори за хранене, няколко чаши и по две поставени една върху друга чинии. В средата на масата имаше ваза със свежи цветя. Майката постави при тях и двете рози, които донесоха. 

<a href=”https://plus.google.com/115770984653362462101/posts” rel=”autor”>Dijana Handzhieva</a>