БЛАГИНКИ

Пръкнала се малката попова лъжичка със златна лъжичка в устата. Просто лъжичка, бе хора! Лъжа ви. Де се е чуло и видяло – златна лъжичка в блатото. В голямото, мръсно, кално блато! Но да речем, че се е случило, а генът ѝ бил шен.
Не ѝ се живеело на поповата лъжичка в тинята. (Нямало как да мие и пере своята златна лъжичка от гнусотията.) Пораздвижила се тя, мръднала насам-натам, видяла накъде духа вятърът и току се озовала в края на блатото. Тинята се поразредила. Наблизо минавала реката. Престрашила се поповата лъжичка и след много умуване (Колко ли ум има една проста попова лъжичка?), се пуснала по течението. То я отнесло в друга, по-голяма река. Оттам – в друга. И така – до най-голямата. Ами сега?
На брега една жаба я посъветвала – иска ли да просперира, да се тръгне срещу течението. Малката инатливка така и направила. Движила се нагоре, преодолявала препятствия, борила се с вълните. Появили ѝ се мускулести крачета, които все повече заяквали и заяквали. Накрая лъжичката се превърнала в млада, устремена жаба. Е, някъде в нея си останало детското – все тъгувала за нейните приятелки – малките попови лъжички.
Ден след ден, младата жаба стигнала до голям водовъртеж. Водовъртеж от Европейски ценности. Демек Европейският казан с благинки. Там всички можели да си гребнат по нещо, но големият Европейски черпак раздавал порции и пропорции според ръста им. Зер всеки да си знае мястото.
Бившата попова лъжичка потърсила своята златна лъжичка, за да вкуси нещичко, но тя била изгубена някъде по пътя. (Защо ли ѝ е на една жаба такава малка лъжичка, пък било то и златна?) Сега ѝ били необходими няколко изкусни лъжички или яка лъжица (пардон, лъжа), с които да прилъже големият Европейски черпак. Добрала се тя някак си до него. Излъгала го, със златни лъжички го излъгала, и той се съгласил да ѝ пусне от „манджата“. Жабата застанала отдолу и зейнала, в очакване, с цялата си уста.
Пуснал черпакът от благинките. И мръвка ѝ пуснал, ала колкото и да била разчепатена, жабешката уста била прекалено малка за подобни размери.

Мръвката пльоснала и оплескала всичко наоколо.

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Advertisements

МЛАДЕЖ

Старец споделя:
– Интересна работа, значи!
Роден съм през януари, съвсем в началото на годината.Та когато бях в казармата, всички акрани ми викаха ту „дядо“, ту „дядка“, ту „старец“, ама я съм им казал „зайци“, ще ме командват по военно старшинство (демек кой кога е постъпил на служба).
Сега, след цели 60 години, като се събираме надвечер на пейката пред блока, наборите все ме поздравяват с: „Хайде, бе младеж, идвай. Я стъпвай по-сербез! Вече направихме вечерната проверка.“

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

Лимон

   Освен работата на полето, едно време хората умеели да се забавляват. Децата – с техните неизменни игри, младежите – по седянките, жените – по попрелките, мъжете – в кръчмите. Неделното хоро за тях било едва ли не задължително. Нямало празник в календара, който да не се отбележи подобаващо.

  Селската кръчма била не само място за пиене. Там мъжете изпитвали своето остроумие, съобразителност, издръжливост или сила. Забавлявали се като организирали надпревари за какво ли не.

  Веднъж Бай Личо влязъл в кръчмата, подсмихвайки се и бръкнал в джоба си. Оттам извадил един лимон и казал:

 – За обяд мойта жена изпекла риба. Както си му е редът, счукала чесън; пък сложила на синията и няколко лимона. (То, нашето дръвче тая година роди повечко.) Момчетата си взеха по един плод и почнаха да се мъчат да изцедят сок. Тоя – малко, другият – повечко. Аз само стоя и им с радвам. Остана един лимон, пък си викам: „Я да го занеса в кръчмата, да видим кой ще е най-силният от нас. Кой ще го изстиска до последната капчица.“

  Мъжете се засмели – идеята им харесала. Този, който седял най-близо, викнал на кръчмаря:

  – Дай една празна чаша! – и се заел да мери силите си.

  Изтекло около 50 мл. сок – толкова могъл човекът. Огледал се безпомощно и се предал. Обадил се друг, по-силен:

  – Я, го дай на мене! Искам и чашата.

  Взел лимона, отъркалял го по масата и изцедил още толкова сок. Рекъл, че повече няма и не е възможно да се изкара.  

  – Кой ти каза? – Смръщил вежди местният борец.

  Заел се с лимона и той – капнала още някоя и друга капчица. Вече всички били убедени, че това е за последно.

  На крайната маса, в ъгъла тихо седял бирникът. Гледал, гледал надпреварата и не изтраял:
  – Я, го дайте тоя прословут лимон да видим ще пуска ли или няма да пуска.

Подали му го заедно с чашата.  Той я бутнал, вдигнал своята и я изпил на екс. Че като стиснал оня ми ти лимон – няма да даваш сок ли? Къде ще идеш? Дето текнало, ами изцедил още толкова. Бирник е това, ей!

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

 

ДЕЛИКАТЕС

  Тръгнал Бай Шабан да събира охлюви. Нали това бил най-големият деликатес през юни месец?! Чааветата – много, а всеки иска мръвка. Беше събрал той някой левец; купил агънце за Гергьовден; ама: на тоя – кокалче, на онзи – бъбрече и … то набързо свършило.

  Затова Шабан взел торбата и се отправил към полето. Да вземе да го види комшийката. Като разбрала накъде е тръгнал, веднага накарала малкия си син  Асанчо да иде с него и да събере някой и друг охлюв и за тях.

  Тръгнали двамата. Тук охлюви, там охлюви – тази година рогатичките били по-малко, дребни и трудно се намирали. Вървели, вървели из ливадите, на стария Шабан взело да му омръзва. А Асанчо нали си бил млад и пъргав, минавал напред, обирал най- големите и хубави охлюви и торбичката му набързо се преполовила, че и отгоре … „А, не може така!“- си помислил старият циганин и решил да си послужи с хитрина. Намери Асан някой голям охлюв, покаже му го, а той го вземал, оглеждал го и се скарвал на малкия:

  • А-бе момче, къде гледаш? Не виждаш ли, че това е женски охлюв? По това време тя е квачка, мъти малките и месото й е кисело.

  Детето хвърляло охлюва, а Бай Шабан незабелязано го взимал и прибирал при своите. Тук квачка, там квачка – торбичките им бързо се изравнили.

  Когато се прибрали, разплаканият Асанчо се жалвал, че попаднал на семейство охлюви, в което всички женски били квачки. Баща му слушал, слушал, клател заканително с глава и само  потривал ръцете си.

 

 

a href=”

https://plus.google.com/115770984653362462101/posts

” rel=”autor”>Dijana Handzhieva