ЕМПАТИЯ

Емпатия ли е, не зная.
Съчувствие ли? Интерес?
Визита кратка в бяла стая –
каквото беше, бе за днес.

Носѝ си кръста – ти го можеш;
отдавна свикнал си с това …
Ех, как да им го кажа, Боже,
чие сърце да призова?

Какво да им разкрия свое?
Нима денят им да смутя?
Човечност без душа защо е,
чия ли свяст ще разлютя?

Безсмислено е да роптая,
как другият да разбере;
какво пред здрав да разгадая;
нима до мен ще се поспре?

Нима ще трогна нечий разум;
нима ще вникне в мисълта
на по-различния? Сарказъм
от думите ще породя.

Емпатия, човечност, милост –
все речи с патос, но без жал
и … трънче, в чувствата забило,
подобно нажежен кинжал.

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

А АЗ СЪМ …

Аз съм различен.
Различно гласувам.
Гласувам от вкъщи. Избирам наум.
Наум си мечтая. Мечтая и псувам.
Пропадам различно, безлично, без шум.

Аз съм различен.
На кой ли му дреме…
В сподавена общност, с досаден дефект.
Дефектно съвремие, скапано време.
Време на сблъсък. Отхвърлян субект.

Аз съм различен.
Различни сме всички.
Всички сме никои. Никой нехае
за утре, за другите – малки частички
от него самия. От нещо роптае.

А аз съм различен!…

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ЪЪЪЙСТ!

Ще ви разкажа една истинска история, случила се в село Урумбеглий (село Лесово), която неведнъж съм слушал от 95-годишния си баща. История, която е достойна да бъде описана от великия Йордан Йовков.
Тази сутрин Чираков Митър малко се беше поуспал, не че кой знае колко, но вече се развиделяваше. Друга път по това време той вече беше на нивата и ако завареше някой отишъл по-рано от него, щеше да се провикне : „ Ей, Петре, тебе сън не те е хванало за работа!“ или пък, ако някой дойдеше след него, щеше да каже: „ Не можа ли още малко да поспиш, че да те напече хубаво слънцето?!“. Ей такъв си беше Чираков Митър – все недоволен, все с дертове; и как да ги няма като едната му дъщеря Елена беше болнава, но омъжена за добър и майтапчия човек – Бабаджанов Митър; а другата му – Петра, беше здрава и работлива жена, омъжена за Андончевото Мите, който пък обичаше да си посръбва. Един от синовете му – Иван, беше куц, ала това не му пречеше да работи и да си попийва. Все да ги мислиш!… То в село се говореше, че „Чираците са лоши хора, имат гръчка жилка.“, ала всеки сам си знае дертовете, сам знае какво бреме носи връз плещите си, с какви трудности се сблъсква и какъв му е „хала“. Инак … а-бе , на хорската мълва вяра не хващай!
Нямаше защо Митър да бърза толкова, като знаеше че навреме ще доизоре нивата на Кузгуна, а на връщане ще насече малко шума за зимата от корийката, намираща се в Ени кая, която му беше по пътя.
Изкара биволите от ъра (яхъра); пък те едни биволи, първите в село – единият абрашест, с бяло около очите, очесани, почистени, да им се не нарадваш! Заведе ги до колата, те се обърнаха сами заднешком, бяха готови за впряг. Митър само извика – „ Кош!“, те приклекнаха, вкараха шии в бондрука и зачакаха. Митър сложи жеглите и тихо им каза: „ Айде, олум!“. Те станаха, готови да тръгнат.
Жена му, през това време, беше приготвила в едната дисага торбата с храна, а в другата- празната стомна за вода, която той щеше да напълни от Сют бунар и преди да ѝ извика: „Жено!“, тя му подаде дисагите и се затича да отвори вратника.
Качи се Чирака на колата, бодна с остена биволите и тръгна за нивата, която се намираше в местността Кузгуна. Пътят за нея минаваше през Казълия, надясно покрай Кабълъшките ниви на Илигьоза, Голямата поляна, Сют бунар, Саксан дере, Ени кая, Батаците и след тях надясно за Кузгуна. Неговата земя беше предпоследна от мерията, която се обработваше, а надолу започваха ямачите към Тунджа. Пристигна Митър на нивата, разпрегна биволите, свали юларите, ралото, бондрука, който беше за оран. Запали една цигара, докато биволите си поотпочинат от пътя. Местността беше лек червенак; при хубава година се раждаше ръж, колкото човешки ръст, а другата година и юлаф със стебла като камъш.
Комшия по синор му беше Кортелов Митър, серт човек, сприхав, отдавна не си приказваха. Междата беше доста широка, обрасла с трънки и няколко дървета; едно от тях – огромен осен, на който Кортела отпреди много време беше хвърлил око. Дълги години той подораваше синора по малко, по малко, докато дървото остана в неговата нива. Чирака си траеше и се правеше, че нищо не забелязва. Не че не можеше да му се опълчи, въпреки че Кортела беше по-млад, но все нещо отвътре го възпираше – нали навремето бяха приятели.
Разкара се Чирака да разгледа нивата и да се порадва на вчерашната оран, почвата беше „на таф“ (точна на влажност), така хубаво се ореше, че му се искаше да легне по очи и да я прегърне. Чу тракане на рога – „ Аааа, значи си починахте?“, биволите си играеха. Вдигна Митър бондрука, биволите си вкараха шиите, сложи им жеглите, завърза óвището на ралото и започна да оре. Тъкмо беше изкарал няколко бразди, видя че съседът му пристигна.
Разпрегна Кортела воловете и ги натири към ямачите да пасат. Имаше изсъхнал бозалък и изникнала нова тревичка, така че цял ден нямаше да има проблем с тях. Хвърли си аджамката, запретна ръкави, свали брадвата от клемията, огледа се и започна да сече осена. Сечеше ниско до земята, така че нищо да не се изгуби от стеблото. Брадвата му – илидисана, наточена, направо бръснеше.
Кортела сече, Чирака оре, минава покрай него без да си продумат. Така до пладне.
Слънцето вече се беше вдигнало нависоко. Чирака спря, разпрегна биволите, за да си починат и попасат, седна, развърза торбата. Извади заструга със сиренето, една глава кромид и една чесън и започна да обядва. Нахрани се, пи една сладка, Сютбунарска вода и се изпъна на припек да си почине. Безучастно наблюдаваше как Кортела, разпасал пояса, налага осена със злоба. Както беше се излегнал, от умората и топлото, есенно слънце, а и от монотонните удари на брадвата, за миг го унесе дрямка. Заспа и сънува как Кортела е съборил дървото и е седнал върху него с разгърдена риза, запретнати крачоли на потурите, целият в пот, почива си и с единия крак рови земята, покрита от нападалите листа, ей тъй безцелно. Изведнъж една пепелянка, неприбрала се за зимуване, изплезва език и аха да го клъвне по крака. Чирака се стресна, в съня си извика – „Адаааш!…“ и се събуди. Гледа – Кортела беше спрял да сече и се приготвяше за обяд. Вече беше преминал половината от дървото. Чирака се замисли – не ще да е на хубаво този сън; изтърси аджамката, на която беше легнал и отиде да прибере биволите, за да продължи орането. Кортела се наобядва, не почива много, започна да сече осена отзад, та като вземе да пада, по-лесно да се скъса дървесината. Удряше той и оглеждаше накъде да гътне дървото. Не след дълго време, чу се трясък и огромния осен беше повален. Стволът му беше малко изкамбурен, точно както Кортела го искаше, щеше да подменя едната греда на саманлъка, която беше подала и покривът беше пропаднал. След кратка почивка окастри далите (клоните), премери колко крачки му трябват за дължина и започна да насича ствола. Сечеше и мислеше как ще качи тежкото дърво на колата. Слънцето беше минало икиндия. Кортела избута колата успоредно на стеблото, разтегна я и свали клемиите. Разкрачи се, плюна си на ръцете, сграбчи тънката част на дървото и пъшкайки, с доста усилия успя да го качи на задното колело. Отдъхна си малко, стегна се и с още един напън осена беше вдигнат на задния ястък. Сега трябваше да качи дебелата част на дървото – наведе се, леко прикляквайки, хвана ствола и с голям зор, изправяйки се, го подпря с крака на главината. Наново прилекна, мушна ръце под дънера и с все сила започна да вдига. Успя да качи и него върху табана и ястъка, подпря го с клемията. Пфф!… Освободи си ръцете, прекара едната през потното си чело и успя да облече аджамката, за да не му убива на кръста. Отдалече се чуваше Чираковото „Ъъъйст!“, с което той подканяше биволите да се обръщат и да подхващат нова бразда.
Кортела се мушна заднешком под дървото, с едната ръка се хвана за колелото, а другата подпря на хълбока си, взе си солук и започна да вдига. М-м-м!… Дървото се отлепи от обсидата, трябваше да се преодолеят някакви си 15-тина сантиметра; напъваше той с всички сили, лицето му почервеня, главата му забуча. Вдигаше, вдигаше, останаха 2-3 см … обаче тежестта се оказа непосилна. Краката се огънаха. Уфф!… Падайки на земята, дървото се оказа върху кръста му.
… и отново далечното „Ъъъйст!“
В първия момент, Кортела почувства облекчение от умората и голямото напрежение. Полежа, полежа, направи опит да помръдне и да повдигне дървото, но се оказа невъзможно. През това време Чирака ореше, беше му останало малко да довърши нивата и да си тръгне за село. Беше видял какво се случи, но се правеше, че нищо не е забелязал. При всяка бразда, минавайки покрай събореното дърво мълчеше, а с крайчеца на окото наблюдаваше и се тревожеше какво ще стане, какво ще покаже тоя сън, който не му даваше мира. Стигаше до края на нивата, извикваше на биволите – „Ъъъйст!“, те даваха малко назад и поемаха по браздата. Кортела все повече отмаляваше, започна да рови с ръце под себе си, за да облекчи малко тежестта от дървото, но нищо не се получаваше. Помръдваше насам, помръдваше натам. Оглеждаше се, пъшкаше, търсеше някакъв изход. Пред очите му започнаха да минават картини от живота му – как дъщеричките играят в градината, берат папатя , правят си венчета, смеят се… А слънцето бързо слизаше към Сакара. Чирака продължаваше спокойно да оре, стигнеше до края на нивата,“Ъъъйст!“ на биволите, все едно че нищо не е станало около него и така многократно – ъъъйст, ъъъйст… Кортела премисляше какво ще стане с него – денят си отиваше, а той не смееше да поиска помощ, не можеше да се прекори; а и съвестта му проговаряше – защо се полакомих, защо направих всичко това, не можеше ли да си поделим този килнат осен, както беше редно. Пустото ‚Ъъъйст!“ се набиваше в мозъка му и го караше да се връща назад във времето, когато на обяд сядаха заедно с Чирака. Приказваха за младините, спомняха кой как е надупчил гайдата на другата коледарска куда; кой е повел хорото, коя мома се хванала до него; после – приказките за войната, една безкрайна тема. Изкарваха манерките от дисагите да опитват, още мътната, алжирка. Спомените оживяваха.
А времето летеше, слънцето продължаваше да се снишава, тежестта като че ли ставаше все по-голяма, очите му щяха изхвръкнат, дишането беше ускорено, повече не можеше да се издържа.
Чирака изкарваше последната бразда, разпрегна биволите и взе да качва ралото на колата, тогава чу сподавен вик – „ Бате Митрее, помощ!“.
Съвестта и угризението на Кортела бяха надделели.
Чирака веднага пусна ралото на земята и се затича, взе брадвата, изкастри набързо един дал, мушна го под дървото и с лекота го навдигна. Кортела полази напред, клекна по колена пред своя спасител, като пред икона и смирено изрече – „ Благодаря ти, бате Митре! Прощавай за всичко!“
– Изправи се! Да натоварим колата, че слънцето скоро ще залезе!
Подаде ръка Чирака на пострадалия, помогна му да се вдигне. Някъде отдалече, от друга нива се чу: „Ъъъйст!“. Спогледаха се двамата, засмяха се, смигнаха си по тяхному и се захванаха за работа.
– А сега те моля да вдигнем дървото и клоните на колата, право у вас ще ги закараме!
– Не, Мите, карай колата у вас и да си вършиш това, което си намислил и да разбереш, че ние Чираците не сме лоши хора.

АНГЕЛ ХАНДЖИЕВ

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva

ПРОКЛЯТИЕТО НА ХАДЖИЯТА

Денят беше много студен. Снегът се сипеше на кристалчета от покрива на сайванта , а течението го вкарваше вътре и засипваше бялата брада на дядо Хаджия. Старият турчин се бе подпрял на пармаклъка , а погледът му шареше далеч, в синевата над джамията на Султан Селим, в Одрин. На запад се белееше Сакар планина със своята Дервиш могила, на изток – Казълджик баир , също в бяло. Бяла беше и Саркая . Страхотна бяла тишина.Чуваха се само звънките гласчета на пързалящите се на „лъзганицата“ деца – турчета, българчета и циганчета. Шейните им летяха надолу към Кьойдере , а врявата им огласяше цялата махала
На север; по пътя откъм Казълагач , Араплия , Монгофлия , в посока Урумбеглия , за Одрин; се движеха бавно, бавно биволски и волски коля̀, натоварени с деца и жени. Мъжете вървяха напред с дървени лопати
(същите, с които лятоска, по време на вършитба обръщаха зърното на хармана) и разчистваха големите преспи. Това бяха турци от Айтоско и Карнобатско, които бягаха от войната между Русия и Турция (1877-1878 година). При тях още настъпления нямаше, но бяха чули, че русите са преминали Балкана. На изток, към Бургас отделни малки части от драгунския полк на ген. Лермонтов тормозеха турския гарнизон. Това беше накарало турското население да тръгне на изселване.
Дядо Хаджия наблюдаваше тези кервани, но не се решаваше да тръгне на път. Къде да остави стоката – хиляда овце, триста кози, много волове и коне ; голямата челяд; чобаните – българи, които му пасяха овцете и козите? Къшлите му се намираха близо до селото, в местността Амитово дере – ниско място, запазено от северния вятър, с вода за водопой, прекрасно за овчарлък.

Така сладкодумно започваше своя увлекателен разказ повторената ми баба Марина.
Един от чобаните на дядо Хаджия бил кехаята Каба Иван – як българин, баш пехливанин. Той бил баща на няколко деца, от които три момчета – Йорги (Георги), Желязко и Христо. Христо бил здрав и силен юноша, досущ като баща си. Наред надвивал акраните си – турчета и българчета, даже се мерел и с по-големите. Като голям, можел да скъса чисто ново въже-воловница.
Пораснал Христо, оженили го за хубава мома, ала нямал късмет. Разболяла се невестата от тежка, нелечима болест и починала много млада. Загубата на жената била трагична, но животът продължавал. След година-две Христо се оженил за Марина, дъщеря на Орачева Смарайда и налбантина Анастас. Марина била образована, за времето си, жена. Знаела и рецитирала всички стихотворения на Христо Ботев, а приказките ѝ били дълги и безбройни. Заживели си щастливо и спокойно. През лятото на 1912 година им се родила дъщеричка. Кръстили я Мария, на майката на Христо. Уви, съдбата продължавала да бъде неблагосклонна. Обявила се Балканската война. Мобилизирали Христо в сапьорските части и при атаката за превземане на крепостта Айвазбаба при Одрин, той бил убит. Заживяла вдовицата Марина с дъщеричката си Мария в голямото семейство на Каба Иван. Били двадесет човека. Минали години; Мария пораснала; омъжили я за Бабаджанов Христо.

След дълги размишления дядо Хаджия извика малкия си син и му заръча:
– Иди на къшлата и кажи на Каба Иван след като нахранят овцете, да дойде при мене.
Зачуди се Каба Иван защо по никое си време го вика дядо Хаджия. Нещо важно ще да е! След като нахраниха овцете и козите, наметна ямурлука, сложи качулката и тръгна направо, без да дири пъртина. Пристигна на свечеряване. Завари дядо Хаджия замислен, седнал пред оджака на трикракото столче, чукащ с ръжена по разпалените кютюци.
– Колай-геле , Хаджи!
– Хош-гелдин , Иване! – обърна се дядо Хаджи – Буюрун ! Седни до мене.
Седна Иван до Хаджията и зачака. След дълго премисляне, чорбаджията проговори тихо:
– Слушай, Иване, война се води. Ти сам виждаш как коли заминават, а къде ще ходят, и те не знаят … Дълго премислях и аз, пък реших да се изселя. Известно ти е каква стока имам. В тази зима, как да ги подкарам? Не може. Много умувах и реших – ще взема само конете и някоя кола, за да натоваря челядта. Всичко друго ще оставя на теб, да го стопанисаш. Войни е имало и друг път. Тази също ще мине и ще замине. Положението ще се успокои. Тогава ще се върна и ще разделим всичко на две.
– Олсун , дядо Хаджи – проговори Иван – така ще бъде! На мене ми стигат петдесетина овчици …
Думаше Иван, а в душата му напираше нещо, което досега не беше усещал. Искаше му се да скочи до тавана и да извика с пълно гърло.
На другия ден цялата челяд на дядо Хаджия, натоварена на колите; мъжете – на конете, потеглиха в незнайното. Каба Иван ги съпроводи до Памуклука , пожелаха си скорошно виждане и се разделиха.
Върна се Кабата вкъщи, извика на жена си:
– Жено, ела! Ще отидем в Хаджиевата къща, да я разгледаме. Мисля там да се преместим.
Разгледаха къщата, хареса им – беше по-просторна от тяхната, пък и хамбар имаше, голям, вдигнат на шест едри камъка (за предпазване от мишки и за проветряване на зърното – казълджа, ечемик, фий, юлаф, борчак), обшит отвсякъде с дебели, мешóви талпи. Заживяха щастливо.
Мина година и половина, дядо Хаджия се върна. Дойде с някои от синовете си, за да прибере половината стока, както се бяха разбрали с Каба Иван. Кабата тъкмо беше разтоварил колата, пълна с изсушено сено, накосено от чеира на Алигьоза и го диплеше на тепе; когато кучетата радостно се разлаяха, познали своя чорбаджия. Обърна се Кабата и неприятно изненадан от появата на дядо Хаджи, заби вилата в сеното и с половин уста, рече:
– Буюрум, Хаджи, буюрум! Добре дошъл! – извика той, ала гласът му не звучеше тъй, както се посрещат гости.
Здрависаха се, размениха си селяма , според обичая. Покани гостите да влязат вкъщи и викна:
– Жено, излез да посрещнеш гости!
На сайванта се показа жена му – Мария, запретнала ръкави. Тъкмо готвеше черен боб (бакла) с агнешко. С изненада видя гостите и истински се зарадва:
– Заповядайте, заповядайте, Хаджи!
Насядаха на трикраките столчета около синията; нахрани ги добре Иваница; благодариха ѝ. След неловко мълчание, дядо Хаджия проговори:
– Е, Иване, ти знаеш защо дойдохме. Време е да разделим всичко на две.
Иван сведе поглед:
– Слушай, Хаджи, ти знаеш какво нещо е войната. Дойдоха руснаците и започнаха поголовно да секвестират стоката. След това захвана страшна болест – животните станаха въртоглави и повечето от тях измряха. Останаха петдесетина овчици.
От тези думи Хаджията остана покосен, като ударен от гръм. Не можеше да повярва. Не беше допускал, че Иван е способен на подобно предателство.
– Знам, знам! – каза, попарен той – Останаха само твоите петдесет овце, дето бяха в моето стадо.
– Ами …
Причерня му пред очите. Той се наклони, разбит и съкрушен, непроумяващ тази наглост. Подпря се на рамото на един от синовете си. Скокна Мария, подаде един кафеник с вода. Напръскаха лицето му, сложиха го да полегне. Когато се освести, дядо Хаджия се надигна:
– Хайде, деца, да си ходим!
Напуснаха собствената си къща, а на изпроводяк, Кабата се провикна:
– Жено, я сложи един заструг сирене на Хаджията.
Тези думи напълно смазаха стареца, отново му прилоша. Пред очите му изплуваха хилядата, кротко пасящи надолу по ямачите, овце. А сега какво?! Един заструг сирене! Един заструг сирене!… От хиляда овце!
Задъха се, пулсът му се учести. Главата му щеше да се пръсне от болка.

Качиха се по конете. На мердевена стоеше изправен Каба Иван, а погледът му безизразно блуждаеше в далечината, към Казълджик баир. Беше напълно бездушен и апатичен. Потегляйки, дядо Хаджия го погледна през рамо, примижа съкрушено и тихо зарече:
„ Проклети бъдете, Иване, ти и челядта ти! Аллах белянъ версин, кафана патласън! (Бог да ви накаже, главите ви да заболеят!)“.
Тръгнаха, а кучетата ги изпроводиха докъм турските гробища. Не минаха и три-четири километра; стигнаха местността Узун баир, на Хаджията пак му прилоша. Свалиха го от коня и едва занесли го до село Узун баир , Хаджията затвори очи.
Минаха години, семейството на Каба Иван се разрасна, ожениха се синовете, народиха му се внуци. На синията винаги сядаха двадесет човека – стари, млади, дечурлига. Ако някой умреше, до една година се раждаше друг или обратното, бройката се поддържаше.
Пораснаха внуците, взеха да правят пакости; биеха се – майките ги защищаваха. Раздорът започна. Тогава Кабата реши да отдели синовете си. Дворът беше голям и имаше място за три къщи. Първи беше Желязко. След година-две, тъкмо да отдели и Йорги, пламна Балканската война. В нея убиха по-младият брат, Христо. Така Йорги остана в бащината си къща. Заживяха по-нашироко, по-спокойно, с по-малко врява. Ала някои започнаха да се оплакват от главоболие, на което първоначално никой не обръщаше внимание. Уви, през поколенията болката се повтаряше, и повтаряше…
И след сто и тридесет години един пра-, пра-, пра-, правнук на Кабата, също с името Иван Кабов, завъди хиляда овце. Нае чобани, които се грижеха за стадото, а той – за тях, като за част от семейството. Заболя Иван. От тежка и неизлечима болест. Наскоро тя го погуби. Мъчителна беше загубата за семейството. Жалеха го всички – майка, деца, съпруга. Чобаните плакаха, като за тяхно чедо. Но такава беше орисията, такова беше проклятието на Хаджията.

Тази история знам от втората си баба – Марина. Тя живяла в Кабите до 1925 година. През това време дядо ми Ангел бил женен за Малама, но през 1923 година тя умряла и оставила сирачета три малки деца – Мила, 11г.; Мара, 7г и баща ми Димитър, 5 г. Опитали се те да се справят сами с живота. Леля Мила готвела, месела хляб, перяла; но къщната работа била непосилна за ръчичките на едно невръстно дете. Дядо решил да се ожени отново. Събрали се с Марина. Нейната дъщеря Мария останала в стария си дом, при Кабите. Когато пораснала, те я задомили за Христо Бабаджанов; отделили я подобаващо, направили ѝ чеиз, дали ѝ хубави ниви и овце.
Ангел и Марина живяха заедно двадесет и две години. Радваха се на деветте дядови и петте бабини внука. Имаха ни за свои общи деца, а ние се тачим като братовчеди до ден-днешен. Дядо почина 56 годишен, през 1947-ма; а баба доживя 84 години, до 1964-а.
Споделих тази история с Гела Д. Кабова ( Светла ѝ памет!). Тя не знаеше нищо, но ми каза: „Ангеле, ние Кабите страдаме от хипертония. Тя ни е наследствена“.

АНГЕЛ ХАНДЖИЕВ
Ред. Дияна Ханджиева

 

 

a href=”
https://plus.google.com/115770984653362462101/posts
” rel=”autor”>Dijana Handzhieva